Гичка Граматикова

В очакване на дъжда

2011-05-02T12:30:00.000-07:00

Все някога ще дойдеш.
Ще поглеждам да те видя
да се носиш като облак черен
над разпукания път.
Ще бъде
разкопчана вечер. А може би
във утро полусънно
като бързей ще приижда смеха ти чорлав и скалист.

Ще притихвам.
По листопадната усмивка на сурохея
се изпратиш триста конници да разпитват за мен.
Ще пиеш вода от извора греховен
и ще копнея
да съм устните,
които ме кръщаваха до бяло.

Дотогава да те чувам смътно.
И ще бъдем рана.
Маранята розова с дъх на корен и на пепелище.
Ин и Ян.
И онази недопята песничка, която
си повтарях, докато славеят
прегризва глас в сценична треска...

Аз вярвам, че ще те видя.
Макар след сто години.
Какво са сто години самота пред един миг обреченост?
Обречи се на мен,
а аз ще се обрека на чувството
да те имам всеки път,
когато се обхване необятност.

02.05.2011

Любовта е опиат

2010-12-24T04:22:00.000-08:00

Да се откажа от теб
е все едно да се откажа от цигарите.
Навиците ме преследват
дори насън, когато,
вместо да спя или броя овце,
запалвам сърцето си - тая угарка -
и дълго и сладострастно го пуша и мисля наглас.
Изпускам облачета тънък дим и
си представям дълга прерия
и керван неопитомени коне.
Незнаещи цената на вечното щастие,
се носим на гребена на времето
и вплитаме коси във древни върхари,
по стеблата на които плодът
гние и затлачва земята със корени
във вид на забрава със име "напукана жажда".
Но аз отдавна не пуша
и се питам какво ли правя на края на света,
защо съм запалила цигара
и виждам ли въобще коне и прерия?
Защото теб още те виждам
във оня сладострастен миг, във който
заспивам, дърпайки с премрежени очи
от цигарата си-сърце на
къдрави, пресекулчести облаци
със формата на синджири
и тук-таме любов...

Любовта е опиат, към който
се връщаме, когато сме свършили
дребните за по-силен наркотик.
А такъв
във тоя живот
няма.

24.12.2010

Разстояние съм. От несбъднатост

2010-12-17T12:09:00.000-08:00

Разстояние съм.
От онези, чиято скъсеност
разделя, чиято неизвървяност
раздвоява, а по средата
прогнозата - сгрешена и
неразчетена в
краткотрайните жестове
на облаци-самодейци, апликирали пейзажа
с дъжд насред потопа на вегетиращите истини -
помниш ли,
и в потопа имаше смисъл?
Изкривиха се
огледалата в мен. И ми е трудно,
почти невъзможно
да прекрачвам нощем
/денем съм сомнамбулно разнопосочна/
девствения мир
на неподправената си наивна тишина,
стъпкана от бързи ходила
за из път и
за късмет.
Някога беше усещане за лунност,
а сега е парцалена и обшивката
на крехката ми незавършеност,
в която ще остана
до невъзможие объркана,
до лудост разпокъсана
и присмехулно изпръхнала
мигла,
попаднала в окото
на светофара на празното ти кръстовище.
Оттогава вали само в червено,
а от ъгъла няма кой
да запали ключа
и да пусне светъл лъч
да прониже виолетовата синева.

Неони пазят самотния град
и подстъпите му от търсещи се
от непрегръщане реки.
Разстояние съм. От несбъднатост.

17.12.2010

Левитация

2010-07-08T02:22:00.000-07:00

/отличено с награда на журито на конкурса "Състояние на полет", "ХуЛите", 2010 г./

Отведи ме на Луната, отведи.
Нека да съм вятърната песъчинка във окото ти.
Нека, преоткрила стотното лице на истината,
се завихря
някъде в началото. При хората.

Отведи ме някъде далече, недоносена,
излюпи ме във гнездото на примиращото случване.
Макар и крехка,
ще намеря сили
да приема вид, угоден за наричане...

И понеже на Луната ще съм ничия награда,
осъзнала правото тревогата да ме владее,
а пък опит за летене в случая е смешно,
да не кажа хиперавантюристично схващане
дори за мен, която си намира повод все да оцелее,
ще се тропосам
от обратната страна на времето.

И някак ще ми се размине втори дубъл за начало.
Сторъката маша на Господ е в почивка,
а пък ти си тъй непоклатим в доверието си
и ме обичаш навъпреки и защото го можеш
(огнено пареща, на дъното на небцето ти зрея),
разпръсни като ситен дъжд през мараня
онова разкрехващо издишащата врата отвъд
разковниче, скрито зад усмивката ти,
и от сполуката
ще си прокарам брод.

А по него ако тръгна, това ще бъде
същинският ми апогей в летенето... към теб.
Защото всеки опит e дилема страшна,
но ако ти изпълваш всяка клетка на необозримото,
спускането ще е приятно, целта - превзета.
Ти ще станеш бременен с мен,
а аз -
ще помъдрея със ръцете ти.

12.05.2010

Инструкция за летене или опит за прет-а-порте

2010-07-08T02:13:00.001-07:00

Вечер, щом луната стръвно избродира тънък зрак
и го метне върху дремещия над котилото си град,
ще видиш от лавицата със книги да излиза влак,
източил взор към наближаващата във съня ти гара.

Това е знак за тайнството на случената приказка
да летиш с отворени очи, макар и твърде стар,
за да признаеш, че вярваш още във Пепеляшка.
И стъклената й пантофка е всъщност от хастар.

Тогава се завиваш през глава и чакаш Питър Пан
да долети и във детското си царство те завежда.
Дори не питаш, от игри и жива глъчка обладан,
ще чуеш ли по изгрев гръмовният топовен залп

на новата завера - която броди из потаен лес
и дебне за съкровището ценно на несбъднатите дни.
Но някак ти е странно приказката все да е една.
И Грозното патенце все да се превръща в лебед...

Затова решаваш някоя нощ смело да се покатериш
при Карлсон на покрива и котките с очи на фар.
И докато луната дефилира в шеметно прет-а-порте,
да му вземеш перката и към себе си да се запътиш!

09.05.2010

Пиратско стихотворение

2010-06-27T12:11:00.000-07:00

Луната е безбрежно огледало водно.
Ще цопнеш в него като в катран примамващ.
Опипом се ще взираш във града мъртвешки
да видиш него, виснал от безкрая,
пирата със коси от креп и златен зъб
в устата. В каютата му притаена -
събрала във ковчеже живеца му безсмъртен
и мисия, ясна на звездите само,
личат следи от женски нокти и платно,
с което е постлано прокрустово легло.
Жената, на която си обречен от дете,
която твойте сънища поливала е със масло,
която се представи за графиня и сега
дрънчат й костите от страх убийствен,
е тъй красива на вечерна светлина!
Очите й - изцъклени, омотани в паяжини,
устните й бледи недолюбили тъмата,
снагата й със тежки железа обвързана,
със духове се бори - ни живи, ни умрели.
Да искаш да я приласкаеш ще ти трябва
време, а го сториш - и безразсъдство.
Освен това шумът на падащото злато
е тъй примамлив за ухото на пирата.
С две думи - корабът пиратски се наглася,
ограбил следващия паднал град,
със пълен трюм със души превзети,
монети, перли и морски скъпоценности,
да излезе от орбитата черна на
на стремглавото си бягство. И от главата ти.
А с туй рискуваш да загубиш
жената, хвърлила ти ръкавица стара.
Ех, жените понякога са фриволно недосетливи.
Пиратът в теб не иска да отстъпи.
Той по-скоро ще се раздели със кораба си,
с усмивката си алчна и златния си зъб.
С живота интересен и безинтересен.
С безсмъртието. И самотата.
Но тя няма как да знае. Няма как.
Няма...

Тя е неговата Черна перла.

27.06.2010

Скала

2010-06-10T01:33:00.000-07:00

Белязана е.
Не в душата. Тялото й е платно,
върху което сигурна ръка е нарисувала картина.
Суша. Море и кораби.
Пристанище, каюта, изветряла похот -
разляла се по килнатите от омаен мрак
и шушнещите устни на нощта бедра.
На делника.
Издути корабни платна и стар компас -
напомнят на завръщане след дълъг път
към чрезвичайна среща със любим човек -
а всъщност тя затулва мисълта му
чиста от облаците сиви, обрулили
със взлом периферията на хоризонта-
скитник, и изтрива
всички рехави желания в зародиш. За мъст,
любов, спасение, раздяла. Със замах
той ще хвърли котва във
косите й разпуснати и носталгично красиви.
И задълго ще забрави
за дом, жена и деца,
докато се губи във късното й пладне
и скицира с въглен картата
на съкровището, скрито
в купела на собствената му мъжка чест.
И без да подозира, ще кръстосва
със луната около един маяк сто години.
Точно толкова й отне на нея да проводи
до дома му друг моряк, след което
морно сведе поглед и застина в самота.
И художник чевръст
изрисува на гръдта й хладна
сцена
на гаснеща в умопомрачаваща тъга
полугола жена.

09.06.2010

Победа

2010-05-25T12:56:00.000-07:00

Със кръвта на Александър Велики говоря.
Тя бумти и разтваря в танец гердана небесен,
заключил на дните летоброенето във слънчев арест.
Застинала като пясък, като отколешна тиня,
на подмолите всичките тайни научила, се взирам
да видя как твоите коне ще разрият с копита
онуй, що криех в сърцето, оцеляло през дългата зима.
И понеже Индия е твоята най-последна съпруга,
ореол мечтан на труда да властваш над всичко -
не пожалвам сатрапите мои да бъдат смирени,
тъй както аз съм смирена, във виното твое попаднала.
И във оргии дивни, и сред душните степи,
узурпирала всяко твое начало да бъде посока,
аз съм мечът, що ранява земята с болеещи стъпки,
аз съм акропол на душата ти, и времето зъзнещо,
и гордиевият възел разсечен, разделил ни навеки.

24.05.2010

Разпети петък 2

2010-03-31T05:07:00.000-07:00

Голгота, Йерусалим

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
По радиото съобщиха, че
луд разхожда на каишка
вярата си в зоопарка.
И срещу дребни ще разкаже
/на който поиска/
нова и неизследвана версия
за разпятието на Голгота.
Всъщност Господ от кръста
забягнал директно за чужбина,
където отворил фирма и доживял
дълбоки старини в разкош,
а от плащеницата му окървавена
следи личат само в частната колекция
на известен бизнесмен...
Мария Магдалена не била ни жена,
ни мъж, ни чаша. В нейните очи
не се потапяло небето схлупено,
посърнало от гняв и от печал...
Мария не била ни спътник,
ни любима на Иисус. И с Божията Майка
не се познавала, тъй както
вярата дълбаела изконно дупки
във душите ненамерени на хората
и там пропадала ненадейно, отегчена.
И Господ сам разпуснал Рая
след пусии от издръжки скъпи,
мракобесие и бунтове за власт,
и с ангелите оцелели се сформирал
синдикат. Срещу рогатия господар...
Човечецът, разхождащ щедро
вярата си на каишка в зоопарка,
е доказателството живо за това.
Каза ми, докато ловувах безуспешно
розови слонове. Вече вярвам.
И в едното, и в другото. Смътно.
А можеше да бъде по-красноречив, ако...
ми беше купил захарен памук.
Вместо това аз му дадох хляб.

31.03.2010

Джихад

2010-03-03T13:33:00.000-08:00

Нося оковите си подобаващо.
Черен гълъб пада в нозете ми тежко.
Не, не е онзи гълъб -
символ на мира и благоденствието.
Не е гълъбът, превъзмогнал водата на Ной,
защото тук водата
е солена и сярна - отрова, издигнала
смърт до клепачите на очите ми недовиждащи.
Не съм един от войниците на Самуил.
Те се лутат в мрак към дома, а на мен
мракът ми е родственик - брат
по оръжие и мъж - по съдба.
Ханъма, облечена като куртизанка
от 18-ти век - със шалвари,
без горна дреха, със забулено лице,
стискам бясно синджира
на времето и бързам за... никъде.
Белким то
изцеди от силите ми мъничко вяра
и отчетливо оправдае
моето упорство да съм ничия
в нечие време. В анклава, заключен
в чужди непокорни мисли. Защото
не друг, а собствената ми представа
за свободата се припокрива
с ясното желание да я избегна -
скрита съм в снопчето отлепено зло
от ръката на Бога.
И обявявам джихад на всичко. И на теб.
Затова, че не ме срещна по пътя, отплаващ
със залеза, и не ми предложи
ризата си - а аз носех в ръцете си
ключа за оковите. Онези, които
мразех, но чаках
друг
да разбие. И ги обикнах -
като черен поглед по време на чума.

03.03.2010

Брайлово писмо

2010-02-13T08:34:00.000-08:00

Все се каня да седна и да ти напиша писмо.
Да го украся с панделка и да сложа парфюма си
в него. Да подсвирна на гълъба, който
редовно споделя перваза ми и да го пратя по него.
Или да извикам вестникарчето, което
всяка утрин разбужда тротоара с гласа си
и от хорските усмивки плъзнали отмерва
всяка светеща секунда, вляла се в кръвта му.
Детето е кръгло сираче. Каза ми го една нощ
в съня ми. Докато размотавах поредната мисъл
от теб и я слагах в скрина с бабините вещи...
Там царуват всякакви вехтории - стари,
освободени от грижи и забравени с вяло чувство
спомени. Но не и ти, мое мило вдъхновение,
вклинено в силата на въздесъщ и устоял град
над разразена буря от счупени на сляпо мигове.
В съня ми е тихо и пълно, а детето - доволно,
на хляб и ласка сито, обърнало поглед
към рапиращата до безочие луна,
спорят за малките наглед неща...
Вестникарчето, в което
се оглеждам на разсъмване,
има твоите очи. И така напомня гласът му чист
на красива история с неочакван край,
ще пратя писмото си по него.
А ти изучи Брайловата азбука,
за да го отвориш и прочетеш,
когато мине покрай вас и пусне посланието ми
в кутията на лудналата ти нежност
да бъдеш разгадан в отговор - по морза
на свирукащите капки по перваза ми...

13.02.2010

Любов по време на финансова криза

2010-02-08T16:10:00.000-08:00

Когато последната банка затвори врати
и забрави да върне спестяванията
на многомилионния американски народ,
китайците забранят ориза и пилето,
а руснаците изстрелят атомна ракета до Луната,
когато черното стане бяло,
а да си бял и добър бъде привилегия
само на неудачниците и проститутките -
между двата реда магистрална радост,
когато бялата раса бъде асимилирана
от различни хибриди, включително чрез
клониране на самочувствие и мъжко либидо,
пренавило стрелката на кантара в главата ни,
когато жените се върнат към спокойния живот
и ръкоделието, децата гонят топка в парка,
а тийнейджърите обменят слюнка и изучават анатомично
телата си, вместо да се свалят в чата до припадък,
когато видиш кучета да се разхождат със слушалки,
риби да говорят по мобилен телефон,
а котки да играят с мишките на сантасе,
когато ти омръзне да си по-добрата моя половина
и ти се прииска да обяздиш хвърчилото
на детето, което довчера си пеееше и
заспиваше с приказки за лека нощ,
когато звездите спрат да ти нашепват
всяка нощ, че светът започва отначало
с първата преса и слънцето, близнало те
по нослето и усмихнало трапчинката вляво,
застани на върха на оная пирамида,
която сам си изгради от кибритени клечки,
и извикай към мъждукащите сенки в ниското,
че не съм приседнала на сгъвката на съсредоточението ти
и не надничам в тайните ти кътчета,
мислено ме преглъщаш лесно, за което
не са ти нужни ни аспирин, ни вода,
не вярваш в любовта от пръв поглед, защото
след втория от нея остава само наръч ненаписани слова,
и едно от тях съм аз - паднала тежко
като осколка от снаряд на дъното на умореното море...
Потвърди го с белезите прораснали
между датите изминали и самотата и някой
може да ти повярва, ча казваш истината,
а не търсиш евтина сензация,
с която да замаскираш катастрофалното положение
да имаш спестени чувства и енергия, а да няма
банкова институция, където да ги вложиш.
Защото тая криза се проточи твърде дълго време...

07.02.2010

Вода

2010-02-08T12:11:00.000-08:00

/на Яна Кременска/

Дъждът е твоят дом
и от въпросите
строиш си кули, за да стигнеш
вчерашните обещания,
скрепени с облачна тъга.
Обуй си някогашните надежди
и със жест уверен
се приплъзни
по водата (като слънчев лъч
по размечтаното лице на листопада)...
Аз ще те чакам
от другата страна на реката.
Ще ме познаеш
по разветите коси от сняг,
обвили и стаили дъха
на тежките вечерни часове...
Лавини, люляни в слънчевите пазви
на подножия и върхове,
ще спасиш красотата си
със ромолене,
а аз ще бъда няма да те слушам
с ледено,
почти старозаветно опиянение.
И в стъпките си тихи
ще оставим
следа от зимния хербарий
на водата, попаднала
в бялата прегръдка на забрава изначална.
Докато някой смахнат
не я открие
и разчете по памет.

08.02.2010

С автограф върху устните

2010-01-24T15:05:00.000-08:00

ще изпиша отзад напред
фабулата,
която се задържа
на върха на езика ми
и описва дългия път
на тайните предания за
Тигър и Ефрат.
Две палави сестри, разбунили
с пенливата страст
на леките си движения
древни чудовища,
дремещи в теб от векове.
И с тънък грохот
врязващи се в делтата
на тръпнещата за споделяне
развръзка, около която
накъсаната суша напомня,
че прологът е бил
по-дълъг от обичайното,
а кулминацията - кратка
и отшумяваща екстазно
с кървавочервеното неудобство
на залеза - роб на сетивата...
Точка без епилог,
защото съдбата на героите
е неясна поради мъглявината
в погледите им, ще бъде
тихото, едва дочуто
лъстиво разголване
на тишината, полепнала
по кориците на нашата книга.
Със всяко нейно пренаписване
тишината
нараства и изпълва докрай
тясното пространство
между страниците, за което
устните отново
ще намерят път
да очертаят фабулата
през делтата до скрития нагон
на бедстващия
залез-оазис...

24.01.2010
*Фотография - Ангел Ненов

Отново за Потопа

2010-01-13T08:05:00.000-08:00

"Ной е седнал в крайпътната кръчма
и се дави във спомени,
а момчето, което сервира, изобщо не знае,
че човекът, самотно загледан във нищото,
има нужда да бъде спасен."
Яна Кременска

Ной е тъжен. Потопът се връща.
И заплашва да изсипе небето в кобалт.
Няма с кого - в препълнената кръчма -
да вдигнеш тост за отдавна преживяни неща.
Само във въздуха нещо още напомня,
че животът се върти във своята кожа.
Смях и поквара заместват очите на хората.
Дребни страсти омесват сърцата им,
пълни със жлъч и омраза към ближния.
Боже, защо ме наказа да гледам как
калта им се свлича от телата до кост?
Нали калта е най-милостива, макар и мръсна.
Тя лесно покрива горчилка и страст...
Ной отпива и се моли да зърне на прага
поне един читав човек. С когото да тръгне.
Сервитьорът кимва с глава и на масата
сяда стара като египетска крипта жена.
Стара - привидно. Прилича на Ева,
нима е тъй остаряла? И със чаша в ръка.
Змията навярно се пече до огнището,
ако не е умряла нейде от своя хомот.
Защо само хората остават верни докрая
на стремежа си да убиват всичко с апломб?
И трети потоп да им пратиш, Господи,
пак не ще разберат, че всяко падение
им струва цената, умножена със лихвите.
И милиони години невтасала съвест с изтекъл срок.
Затова по-добре да не губиме време -
ние с Ева ще тръгнем оттук и ще се разделим.
Но преди да излезем, ще хвърлим на бара
своето знание вместо пари. За награда.
Сервитьорът ако иска, да се почерпи.
И той е човек, макар да изглежда странно,
а от очите му - прехвърчат искри...

13.01.2010

На М.Д.

2010-01-10T15:02:00.000-08:00

И се криех зад маската удобна
на вечерната тъга, изпридала
валма несподелени с чашата тревоги.
Случайност бе, че здрачът-скитник
побеля до пепеливо и на устните ми
легна скришно многоточие, но в недоимък
бях. И роклята си щедро снех от себе си
и дадох я в часа на своето убийство.
За да спася оная част от себе си,
която другиму дарявах непоискано
и красях на крехкия възторг венеца.
А трябваше да се откажа да си мисля,
че дъното си няма памет. Във него
се оглеждах като за последно - жаба,
нецелуната от принц, се виех устремено
като грахово стебло до второто небе.
Ще намеря ли остатък ненаучено добро,
за което да разказват прегрешилите,
или ще остана ножът кървав във ръцете ти,
с който ти отнех завинаги
илюзията да се познаваш...

10.01.2010

Коледата невъзможна?

2009-12-20T23:52:00.000-08:00

/на д-р Иванчева с благодарност/

Тази година
джуджетата на дядо Коледа
решиха да не работят и застачкуваха.
Роптаеха срещу
кризата,
заплатите,
премиалните,
условията на труд,
глобалното затопляне,
натрупания сняг около работилницата,
капризните елени,
окапалия календар,
навиращ щедро датите си
и слабеещ като сомалийско дете,
кокетната Снежанка,
която не правеше нищо друго, освен
да стои пред огледалото
в мерене на бельо на "Виктория Сикрет",
нахалната Лунна жена,
която, влязла в заговор с Бог,
слизаше до прозореца и целуваше
лицата им нощем...

Бррр... вселенски шок и ужас,
а джуджетата се нуждаеха от
сън,
храна,
топли дрехи,
забавления,
пари - за спортни залагания,
вино, много вино
и топлина... Онази чистата,
неподправената, окриляващата,
която даряваха на децата по Коледа,
бе духнала от сърцата им заедно
със сметките им за
ток,
дърва,
въглища,
свещи,
данъци,
патенти,
нов впряг за елените,
накладки, антифриз, амортисьори,
винетки и светлоотразителни жилетки...
Въздухът, дори той
се заплащаше и джуджетата
го складираха в буркани.

Видял се в чудо,
невиждано нито от Златната рибка,
ни от Златната ябълка или Великия Джин,
дядо Коледа обяви
Коледата за застрашена.
Само се чудеше дали
да насрочи Референдум по въпроса,
или да се оправдае с възрастта си
и излезе в заслужена пенсия.
Какво пък, друг да му мисли...

Типично по нашенски. Дори
бихме се заклели, че дядо Коледа
е българин, защото
слушаше чалга и гледаше Азис,
пиеше домашно приготвена ракия
и замезваше със сланинка.
Да се чуди човек
как този старец не бе покосен
ни от един
инфаркт,
инсулт,
банкрут на портмонето,
изказване на финансовия министър
или на министър-председателя.
Или най-обикновен свински грип...

Последният е вече демоде,
ще възразите,
но дългите беловласи коси помнят,
че освен ваксини, трябва и акъл.
И солидни банкови спестявания,
които дядото щеше да изхарчи
на Сейшелските острови
с кръшна местна под ръка...

Фантазията му заработи.
В миг лек ветрец се уви в косите
на красавицата с ей такива очи,
пура висеше от устата му,
а в коктейла, сервиран на масата,
се потяха няколко едри бучки лед.
Морето в душата му бе синьо и спокойно,
ако не броим
тихите есенни вопли
на едно дете, седящо на ръба
на фикцията и реалността.
Крачетата му бяха
мокри и трепереха,
устните - помръкнали,
в очите - мъртви вълнения.

Дядо Коледа се стъписа
и се опита за изгони образа,
заседнал в слепоочието му,
студ скова сърцето му.
Кое е това дете? Защо
е само и има ли родители?
В тревогата си не усети как
ръката му машинално натиска
бутона "изпрати" на пощенската му кутия.

На монитора на лаптопа му
се настани удобно съобщение
"Надеждата изпратена".
Детенцето отсреща се усмихна едва
и заразглежда подаръка си,
а дядо Коледа се върна към задълженията си.
Като работодател с главно "р"
той потуши бунта на джуджетата
и увеличи заплатите им.
Защото няма невъзможни неща,
малки "пици" и коледни добавки от 25 лева,
ако сами не поискаме
да променим това! Защото
Коледата е обявена със закон
да бъде "единствено възможна"!
За нарушилите го - няма чудеса.

20.12.2009

Коса

2009-11-16T13:19:00.000-08:00

Очите ми -
пиратски мрежи хвърлени -
улавят всяко девствено вълнение
на морето, изкатерило с тътен
спомена за котва -
неотпразнувана надежда...
По устните ми
босоного се догонват смисли -
светкавици-илюминатори
пасат къдраво стадо бели пустини
и стелят рондо
от повтарящи се срички
в синьо о-би-чам те, не-бе...
Като в древен храм
ръцете следват
извивките на изтока
и редят мъниста от мълчание.
В гръдта ми -
позадрямал Везувий -
се събират
и небето, и морето, и покоят.
Мостът е фитилът,
който оставя с пресантиман
следа от разнебитена лодка
и мирис на изгоряла коса
чак до краката...

16.11.2009

Хелоуин

2009-10-31T02:35:00.001-07:00

Пиян, Светещият Джак пристига на гондолата си от грехове.
Носи тиквен фенер и малко дребни, с които да залъже
съвестта си омерзена, че има път към Страшния съд...
Може да е във венчелистчетата на цветята с восъчни лица.
Или скрит в звънкия смях на пеперудите. При мъртвите не е.
Скиталци - бостанско плашило за вещици на два крака и
нахална, разпънала паст в усмивка злобна тиква - тръгват
пеша по червеното килимче към Голготата между двата свята.
Дванадесет пъти удря часовникът стенен в нощта на Светиите,
но тиквата не се превръща в каляска. А принцът е просяк,
недоизлъгал Дявола. И въгленът сега прогаря сърцето му,
както врящият котел попарва ръцете на сумрака и ръси страх...
Харпунът на Луната недостига на прободе нещастника в петата му
и лови безгласи риби с огромни хриле. Небето притъмняло
се разчупва като стомна и оттам пълзят ужасни привидения.
Срещата с Долната земя обещава да е купон с много храна
и музика до дупка. Джак все още пътува на автостоп и огньовете,
покрай които минава, го връщат в родния край. Глътка бренди
дълго мислено грее гърлото му, а едно детенце, облечено
като пират на кораб, го дърпа за дрехата и му иска лакомство.

30.10.2009

В откуп

2009-10-10T15:41:00.001-07:00

със коси на самовила
ще превържа нощта
забила нокти в потните ти хълбоци
докато те язди а ти бягаш от мен
устните рушат издигнати прегради
чието сгромолясване сгъстява напрежението
между дишащите ми въпроси без отклик
и нежното безсилие на чара ми
да поразявам мълком и умирам като скот
с дъх на мускус и жасмин
обвити от ефирен силует и глас
разсъбличащ часовете до секунди
е илюзорната невъзможност да си с мен
искам да акостирам на върха ти
в теб да вселя всичките си демони
а ти мен да подчиниш с твърдта си
непознала бягството от красивата случайност
на порива да среща порив
докато стихийно не си причиним болка
болка от прокрадналата се за миг угроза
че утре и вдругиден и вподругиден
няма да поискаме ръцете да оставят повече йероглифи
по гърбовете ни сякаш пишат послания
и в спорадични шумове
да притихва моята зависимост в теб
а ти да ставаш все по-зависим
и уязвим
каквито всъщност ни прави любовта
след като е облизала самодоволно останалото
плюс разума

10.10.2009

Сиромашко лято

2009-10-09T02:12:00.000-07:00

На червен кон пристига и иска ръката на циганка.
Не вярва в поверия, поличби и лоши знамения за дъжд.
Ще разхвърли сивото от облаците, сукман ще ушие
на старицата грохнала с поглед на крехко врабче.

Ще закипне виното във бъчвите. Хляба златокор
ще обърне в нощвите. Ще избърше от окото сълзата
на ковача с груби ръце. На стобора ще седне и дълго
ще пие с поглед на небесния керван от стомната лека...

После, после ще дойде при мен и песен ще ми запее.
Ще завие съня ми, детството мое свидно ще върне.
На есента ще подготви мегдан... Моля се и моята зима
от душата да пропъди сиромашкото лятно момче...

08.10.2009

Сън

2009-10-08T06:31:00.000-07:00

Единствено в съня се срещаме.
Течем под кожата на стари тайни.
Аз търся те из рукналите изгреви.
Ти мен в негата си намираш ме.

Преследваме неведоми пътеки,
пленили стъпките на утринна роса.
Ще бучнеш цвете в моята коса,
ще плисна с ръка вода в нозете ти.

Ще се засмееш, ще ме сгълчиш.
И тихо ще ме привлечеш до себе си.
Нали съм като пиле и от майка си
се дърпам. И ти се мръщиш...

И после приказката се повтаря.
Поляната запазва очертания горещи.
До новата луна, когато със телата си
говорим. И света ухо отваря...

08.10.2009

Потоп

2009-10-07T13:38:00.000-07:00

облечи бяла риза на зазоряване
и с поглед надхвърлил годините подири да зърнеш
гълъба, който ти изпратих от ковчега на Ной
да те срещне – къс изумруден архипелаг, стърчащ
над разкрехнатите двери на строги канонични проломи –
стражи на призрачни подземни светове
и демони котви

благата скрита вест е да ме чакаш
търсиш
и намираш в свредлото на разбиващите митове
по изгубени вселени, покълнали в шепа пръсната надежда
над буренясалите пръсти на кръстоносци-ветрове
виното завкиснало е в гроздето
като преглътната сълза подир обида

виж ме сред облаците – пастори на съновидения -
колко съм изящна
малка
лека
почти осезаема – като споделено мълчание -
почти разгадана – легенда,
доверчива капка дъжд, която ще измие
и последната фикция, че гълъбът ми няма да достигне
новата твърд - отвъд христоматийните подредби
на низшите човешки форми и фантазии

и открил маслинената клонка, ще ти я донесе
в Градините на щастието - знак е,
че съм жива, но сама сред чужди отбрани видове,
които не говорят езика ми, но заедно дишаме
грешките си из безпаметно дълга вода -
дори змията, която пъхна ябълката в ръцете ми,
е безобидна, а времето
монотонно изпълва черупката си, затова

изплети венец от маслината и по стълбата
на мисълта си ме догони – миналото е настояще,
а отвъдното е тук
ти и аз
сме
двете половини на огледално бъдеще,
защото тая земя, която обитава ума,
е разлютена анаконда -
оседлай я и ела да ме измъкнеш
от пипалата на мимикриращия с ужас потоп
на битийността

дъгата ще ни венчае за вечността...

06.10.2009

Мит за един неосъществен Феникс

2009-10-03T06:35:00.001-07:00

„Не си ли луда, питаш. Ти кажи...
Тъй луда - като устрема на Ниагара.
Но по-добре с презрение ме накажи,
отколкото с любов, която в лед догаря!”

Какво догаряне, ела, сипи поне вода –
че със жаравата съвсем се сляхме.
Птицата Феникс не вирее в такава среда.
Крилете й скрибуцат и валят се из пепелта.

Поне да бях тъй устремна като Ниагара,
както казваш, или поне наполовина.
Като месинг ми тежи снагата и догаря
едничката надежда, че ще ме има.

Но дори и в свършека на утрешния ден,
когато ще угаснат моите зеници,
отново ще поискам да си с мен...
Да сложа глава на скута ти и с ресници

да рисувам дълго пътя ни, по който
ще криволичим до ботуша на Всемира.
Не вярваш ли, пътеката отваря място
за две души, открили се във нищото.

01.10.2009

Друга версия на Лунната соната в до мажор

2009-09-30T06:52:00.001-07:00

"Когато се изоставя и се гътна,
ще забравя
върху кожата ти
1001 разгонени стихове.
Ще глътна шифъра.
Ще си останат неразгадаеми
за стихийните изследователи
след мен.

Ще вземеш с тях Нобеловата награда за енигма."
ANGеl

остави го шифъра - други
да си блъскат главата над новия Бермудски триъгълник,
завлякъл в дълбините си знайни и незнайни
откриватели с ясни намерения да го похитят
"Титаник" още не беше измислен,
когато предрекоха, че айсбергът на колосалната ми нежност
ще се сблъска в корпуса му - разтърсен
от фриволните вълни изпълващи - какъв триумф
на сетивата да доминират над рационалната глупост -
напиши със ноти трескави Лунната соната - когато луната
легне безбожна до езерото с лилиите палави да се целува -
нека протежението на бедрото ми ти бъде партитура,
ключът сол е скрит във ямката на шията,
по която лебеди черни танцуват валс
и галят в такт гърдите настръхнали -
в маранята се носи последният акорд, обгръщащ
талията на територия недостатъчно изучена,
която и Одисей не посмя да прекоси,
защото аз съм истинската Сцила и в ждрелото си
оплитам и ноти, и партитури, и Страдивариус
само може да изкара читав звук от мен...
изсвири ми "Фюр Елизе" и ще потъна блажено
в лоното на забравата, а теб ще те даря
с вечността

30.09.2009

Дочут слух

2009-09-30T05:13:00.000-07:00

някъде бях чула
на някой премъдри мислител
великата мисъл, или може би
съм я прочела в погледа ти, по устните,
които знаят как да пишат по кожата ми приказки, мълчейки,
или вероятно съм я видяла на улицата, в метрото,
на работното място, където винаги ходя
с минижуп и плътно прилепнала риза с разкопчано горно копче,
в което се концентрират похотливите погледи на колегите ми,
че мъжете флиртуват с жените, прекарвайки задължително
през главата си идеята за секс, като чукането с обекта на флирта е диво,
смесено с много пиячка, хубав минет и за десет – мацката
винаги казва какъв невероятен жребец е той, как тялото й
се е топило в умопомрачителен екстаз под грубите му ласки и че
това е най-хубавото й чукане досега, простенвайки отново в ухото му,
докато за жените – Пандори с леопардови стойки и ненаситни погледи,
впити на друго място, или просто самотни укротени хиени,
представящи се за млади и сочни блондинки по сайтовете, които
бършат сълзи с престилките си, докато готвят лучена супа
и жулят евтино вино, или припадат по поредната турска сапунка
от осем вечерта, флиртът е изкуството да съблазняваш с чувство,
без да влагаш никакво чувство, сиреч – раздават го актриси
от някой касов Холивудски филм, в който мъжете са само статици –
мадамите играят и мъжките, и женските роли,
а режисурата и сценарият не са ничии други, освен техни, за което
ще получат трънен „Оскар”, когато се преселят в Райските селения
и премитат на Господ чертога, навили ръкави и нагазили до коляно в водa...
абе амиго, в какъв свят живеем, моля те – вдигни щорите и пусни
слънцето да разходи лъчи по недосъбуденото ми тяло,
докато ти ми правиш кафе и препичаш филийки,
а аз ти обещавам, че тая вечер ще го играя примерна
и изобщо, ама изобщо
няма да флиртувам с теб

28.09.2009

Интервю с вампир

2009-09-20T23:58:00.001-07:00

Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона,
и скръсти протяжно ръце отпреде до тялото.
Аз съм нещастница по рождение, идвам при тебе
с молбата едничка душата му в откуп да взема.

Ще вземеш душата му – ухили се Дяволът тихо, –
ако дадеш ми слуха си в замяна за туй дело.
За какво ти е, нали без него не искаш да чуваш
как тълпата крещи и осъжда ти името грубо?

Отдолу с викове яростни разлюляваха въздуха
шепа фарисеи с кървящи очи и провиснали меса.
Аз стоях на стълба облактена и крепях небосвода
да не падне върху гората от кухи и черни лица.

Слуха ми... с удоволствие. Нека никога не чуя
онези думи, които пробождаха сърцето ми с нож.
Готова съм и по-далече за него да ида. До края...
Само върни ми го, глухотата не ще е порок.

Добре, но за да минеш по-нагоре, ще трябва
да взема и очите ти – лукаво отвърна ми Дяволът.
Без тях не ще го видиш вече, съгласна ли си
в мрак да го целуваш и в мрак да си идеш оттук?

Очите ми... не зная. Май твърде много искаш ти.
Но аз ще ти дам по-добри очи – побърза Дяволът, –
с които ще прегърнеш изгрева метличин. Да?
Добре, вземи ги. Само нека да го пипна вече...

От близката до нас река хор притихнали звуци
повтаряха: “Не му ги давай! Не му ги давай!”
Но воплите им изтъняваха и свиваха в един,
а вятърът надуваше си свирката упокойна.

За да стигнеш до върха на стълбата, ще трябва
двоен откуп да получа – Дяволът трепереше.
Сърцето си и паметта ми дай и точно на часа
ще ти го върна жив и със почести богати...

Сърцето ми... И паметта. Но как ще го позная?
Това е тъй жестоко! По-добре сега да умра...
А Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
Но аз ще ти дам ново сърце и памет златна.

Откажеш ли, няма да го изкачиш това стъпало,
никога няма да си върнеш любимия мъж
и във самота ще се скита духът ти навеки...
Бледа сянка легна на лицето ми. Нямах избор.

Добре. Вземи ми и сърцето, и паметта злочеста.
В миг ми грейна пред очите и юмрук отпуснах.
Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона.
Не зная, отвърнах. И какво диря тук не зная.

20.09.2009

Вакханка

2009-09-19T14:36:00.001-07:00

Какво ме гледаш? Вино да ти сипя?
И докато пиеш, ще разкажа за себе си.
Не искаш да говоря? Добре, да помълчим.
А ти ще галиш с поглед мойта гръд.

Откъде си? Със вятъра пристигнал си.
Обрулил на годините препускащи цвета.
Преплувай и очите ми. Океан са. Искащи.
От виното ще се почувстваш като бог.

Вертепът нощен те омайва със глъчта си,
с песните и знойните танцуващи тела.
И Господ би отказал да почива във неделя,
ако знаеше за това място на греха...

Нима за теб е важно с мен да се занасяш?
Но виното размътва мозъка ти трезв.
Краката ти омекват, кръвта заплиска
и блъска се в слепоочието на миналия ден.

Нощта преваля в чашата ти празна
и ръката ти отпусната на коляното седи.
Не сме помръднали оттук, а сякаш двамата
във две посоки движим се отпреди.

Но ще се срещнем може би по изгрев,
когато в огледалото ще видиш моето лице.
Стояща зад тила ти, ще се усмихвам.
И ти ще разбереш колко всъщност сам си...

19.09.2009

Среща с непознат

2009-09-14T15:31:00.000-07:00

Ти си една от седемте ми музи.
Другите ги застрелях – в утрин прохождаща.
Да бяха девет, щях да ги заставя да ми пеят,
да танцуват и възпяват името ти нежно.
А те – шайка разгонени кучки,
все се търкаляха надрусани в тъмния подлез,
във който стърчаха спринцовки
и празни шишета. И вонята на урина...
Така и не закърпих душата си изпросена.
Разнищи се по ръбовете от носене
на едни и същи дрешки демодирани, в които
не побирах тялото си кръшно. И крещях.
Все се състезавах. С влаковете, времето, хората.
С прогнозата за времето, кучетата, суетата.
С музите си олигавени. С клошаря.
С твоята обсебваща неточност,
с която фиксираш часовника измислен
в главата ми. Когато не съм заета
да мисля за теб по двайсет и четири часа на ден.
През останалото време не спя,
а будувам с затворени очи в оня коптор,
където музите се разпищолваха наволя,
кискаха, навличаха секси бельо, слагаха перверзно
червило и тръгваха... преди да им светя накрая
маслото с пистолета, взет назаем.
От кого – все тая. Всъщност не помня
къде точно срещнах човека, който пазеше
специален патрон за мен. Само каза, че
на невисокосна година среброто носи нещастие,
и пъхна патлака в ръцете ми...

14.09.2009

В окото на Циклоп

2009-09-14T13:21:00.000-07:00

/на Rainy/

Кой те ослепи, Циклопе? Сина Лаертов ли?
Или стана жертва на Посейдонова глупост?
Та от твойта слепота родих се, несетила вик.
И зов. И ласка. Гола и боса – като разрошен
ураган. Като плача на подивели нощни феи,
откъртили във теб тектонска твърд надвиснала.
И запратена на дъното на силната ти гръд,
наедрях до големината на грахово зърно. В окото ти...
Нима морето не успя да те проводи сигурно
до другия бряг, където със стихиите вилнееше?
В пещерата приглушена се спотайваха коварства.
Но пи от виното. А по червенината му пробягваха
воплите ми глухи, отекващи в кръвта в главата.
И тялото ти натежало се отпусна, тъй както
аз набирах мощ в незрящото ти око – око на буря...
И тъй нарасна мойта сила, а ти ослабваше -
и в красотата ми неподражаема се оглеждаше.
О, погубни Циклопе, ти създаде ме от себе си
и от света във себе си ме скри – подобно мида.
Ще те възнаградя с целувка и за последно
ще прелетим над зейналата във несвяст вселена...
Макар и сляп, ще седна царствено на раменете ти,
и заедно по-силни ще хвърлим камък по злосторника.

14.09.2009

В лудницата

2009-09-07T15:01:00.001-07:00

За лудницата съм, ти казвам.
При лекарите с белите престилки.
И болните – по-нормални от буден сън.
Защото в живота си вървя насляпо.
Като безобразен сомнамбул.
Та за лудницата ти говорех.
Там ще ми дават успокоителни –
три пъти дневно. Като на другите.
Но нали съм хитра, ще ги крия под езика.
А после – ще ги хвърлям в кошчето.
Ще се сближа с пазача тлъст.
И той с една душа греховна крета.
Ще вижда във очите ми корабчета плуващи.
А аз от него ще изтръгна смисъла,
с който ще залостя илюзиите отвън.
Ще ги залостя, но преди това
ще си потърся лек за стигмата на раните.
За слабостта си да отглеждам път,
през който огледалото достига края, знам.
Ще счупя тънкия витраж и с кристалите
ще нарисувам своето царуване
по абортиралите вени на стената.
Начертала картата в главата си,
ще се внедря в отбора на побърканите.
При тях се влиза само с пропуск
и всеки нов е враг. Ще трябва да побързам.
Животът им – на счупен рог приличащ –
е безподобен. Няма и за бог да прости.
А тук отвъдното си няма име...
Във този дом, от грешки и страдания лишен,
във пот, и кръв, и крясъци затънал,
ще сипна капка ум у всеки за разплата.
И дала предусещане за дъжд,
ще се взривим във здрача с гръм.
А със свободата си на изпроводяк
ще можем ли да се нахраним някак?
На лудия му дай окови. И врата за блъскане.
Главата остра е и ще я разбие.
За да полети към нищото щастлив.
За лудницата съм, ти казвам...

07.09.2009

Кашмир изсипва коприненото от миглите си

2009-09-03T14:27:00.000-07:00

Слънцето пише санскрит по вадите пясък
и рони пъстрокъдрата дъга, опасала Кашмирската долина.
Покривът на света се привежда леко
и целува по нослето
Рая на земята. Детето се разделя с възрастния си.
Ладакх е стар дракон –
от ноздрите му бълват обещания за щедро лято.
С урожай от нега и кехлибарена наслада
с наниз кубчета лед – наместо планина от ледници...
Вятърът реди домино
и по наклонените кули - дом за каторжници,
изтърсва последните си дребни. За свободата си.
Вакханалии от змии изгризват безпощадно
тюрбана на времето и складират черното
от опашките си в пясъчниците – задруга на червеи...
Изтичат минутите като по учебник. Поклонници
на малки дяволи, скрити в преддверията на храмовете.
От толкова много богове земята е заприличала
на разорано пасище – капан за наивници.
Тишината жигосва. Коприната тъче забрава.
Сякаш сърцевината
на най-сочната ябълка е оставена да изсъхне на пазара.
Подобно очите на погубена девойка,
сляла се с последния си танц – разкъсана огърлица...
Студените пръсти на неясен крадец
ограбват всяка нощ сънищата на цветята. Безлунно е.
И прилича на отрязък от приказка, а всъщност е
къща-лодка, спусната по водите на буйно минало,
мъртво настояще и непредизвестено бъдеще...
В Кашмир се събират и разделят три пътища.
По който и да поемеш, ще обърнеш часовника,
ако приютиш истинския оазис сред миражи-грешки.
На арената на някогашни битки
пясъците са пунктирали могили-съкровищници.
Там проблясва бисерът, притежаван от стотици народи.

03.09.2009

Бележки:
Покрив на света – планинска верига Хималаите;
Рай на земята – Кашмирската долина.

Маргарита

2009-08-25T23:48:00.000-07:00

/провокирано от: http://plamenbochev.blogspot.com/2009/08/blog-post_25.html/

Ще яхна пак метлата и при тебе ще дойда.
В ада ли, в рая ли ще се срещнем по видело.
На планетата черна при Малкия Принц ще приседнем.
Ще говорим за рози, овце и за Млечния път,

който с прашинеста нежност обвива ни мислите
и в стакато полюшва света - да не падне по гръб,
за да види, излегнат в тревата, как изгаря нашият път.
Като паяжина опънал нишка до пръстена на Сатурн.

Ако трябва и до Бог ще достигне метлата ми бърза.
Колко сме пили със него абсент до крехки зари.
И той все пак е мъж, ще изготвим набързо поръчката.
Ще теглим накрая чертата и ще се разплатим.

Ако ли не – ти ме чакай при белоцветните вишни.
Ще пристигна във бяло, ще ти грейна в лице.
Ще захвърля метлата, Майсторе, в съня ти ще легна.
После, после нощта ще притихне дълбоко ранена.

25.08.2009
http://www.youtube.com/watch?v=F_ppm6tRRxg/

Мария

2009-08-15T07:05:00.001-07:00

Имаше навремето една единствена Мария.
От нея Микеланджело изми очи и от болката й
и почерпи сили за едната “Пиета”.
И като “Черната Дева” я представяха.
И хорове църковни псалми пееха
за жената, която бе наравно и Божия майка,
и жената на Йосиф – дърводелеца.
И църквата я почиташе. Наричаха я Богородица.
А в протестанството я отричаха. Обявиха я
за благочестива жена, майка на Иисус,
но най-обикновен човек – жена -
а служещите ней – идолопоклонници.
В исляма бе почитана наред с Ева и Фатима.
Нестинарите я носеха, облечена в икона,
наред с тези на Св. Константин и Елена.
На парещи въглени стъпваха краката й боси.
Но бе линчувана в ерес. В езически обред.
И църквата я погна, както се преследва дивеч.
И иконописци я изписваха с Витлеемската звезда.
Други я рисуваха във ситен пурпур –
символ на мъдростта, че бе самата прелест.
Майка, сплела длани с Магдалинините,
нескончаемо впила взор в сина си разпнат...
И Тициан я възнесе благо на небето.
А Ел Греко илюстрира Благовещението.
Непорочното зачатие на Сина Божи
бе предшествано и от това на самата Мария.
Как иначе от човек ще се роди бог?
И жена, и Светата Майка, и Дева, Мадона,
почитана и отричана, Мария бе единствена!
Дори гробът й настрои църквите
и разрази помежду им спорове невиждани.
Но днес има една друга Мария.
Прилича на единствената, но тази има избор.
Тя дори не е онази, която е “жената
на всички мъже и на мъртвите даже”. С нея
няма кой да премита пода на изкуството,
защото тя самата служи за под
във онзи мизерен локал – където я забърсва
всеки влязъл... Тази Мария има избор.
Тя може да си вдигне шапката
и да замине някъде. Да избяга. Да се скрие
и да се моли за божието чудо, че един ден
синът й няма да я мрази, че е продавала плътта си...
И когато дойде ред да си замине оттук,
апостолите на душата й ще бъдат до олтара й.
Всичките. До един – заедно със Тома.
Защото и най-неверният би повярвал в нея,
ако тя успее да надвие хищната си природа
и откаже едно бренди със сгъната банкнота в деколтето.

14.08.2009

Заканително писмо до госпожа Тъга

2009-08-09T08:35:00.001-07:00

Не ще ми го отнемеш, г-жо по заместване.
Ще го целуваш по лицето само през трупа ми.
С жадните си пръсти душата му да оплетеш
копнееш. Надигай чашата, че ще ти е последна!

Във тоя град не си желана, г-жо Недоверие.
Не бяха ни един, ни двама твойте воини дрипави,
осъмнали с бутилка от пелин в ръка и с нож.
Кълняха се, че те обичат. А всъщност пийнали,

натирваха си участта проклета, че ще трябва
снагата ти измършавяла да допират до краката си.
И твойте устни, от които се отронва чад и плява,
да възкресяват със дъха си. От което се умира.

И дваж по-смъртоносна да си, г-жо Умопомрачение,
не ще се спреш по мръкнало пред неговата къща.
Не ще го милваш, докато спи и сънува принцеси.
Пияна до козирката, вероятно ще прегърнеш

тротоара, а утре – децата ще те сочат с пръст
и ще ти се смеят. Така че обирай си крушите
и като Хубавата Джиджи – само дето ти не си хубава –
хващай влака за Америка. Там ще си щастлива.

И не смятай да се връщаш! На гарата ще бъда аз.
Моите очи твоите блуждаещи ще срещнат.
Не се завръщай, г-жо Тъга, иначе ще те напия!
И от моста ще те запозная със света на рибите...

09.08.2009

Илинден

2009-08-01T12:05:00.000-07:00

Тази нощ морето като никога е тихо.
Напомня на безгласа бездна след космичен взрив.
Събрало в шепите си мраморни звездици,
люлее се до зъбера в предсмъртен сън.
Тази нощ очите му са мамещо отворени,
в очакване да паднат в плен прокудени души.
В прибоя му се лутат писък на жени. И грак на птици.
После тишина, след която идва мрак. И студ.
Тази нощ свещта клеясала напомня на момиче,
изтръпнало до кост и чакащо само в нощта.
С очи изплакани се взира във морето пусто.
И иска да й върне любимия, прегърнат от смъртта.
Тази нощ за лодките е страшна черна нощ -
забулена и тайнствена. С воал покрива се брега.
И мрежите мълчат. Във кръчмата се леят приказки.
Прокоба тежка тегне и скрипти из въздуха.
Тази нощ морето тореадорски се сражава
с упорити демони. Чеда на горди и погинали мъже.
Тази нощ сирените са девствено-красиви. И се смеят.
Устройват си вендета със окъснели кораби...

01.08.2009

Усмивката ти пясъчна

2009-07-19T15:40:00.001-07:00

Като разръчкан с пръчка мравуняк
са ми мислите облактени.
Мисля си за морето и за теб.
За слънцето – оранжево
като най-узрелия портокал,
от който на тънка струя ще изстискам
усмивката ти и очите.
Не, няма да ги вкусвам никак.
Ще ги оставя да попият в пясъка –
с песъчинките ще се измислят,
а по мръкнало, сред лудналия град -
ветрецът южен ще ги дописва
с перо от граблива птица...
И щом следващото лято
скуката ми дотежи и на клепките ми
се разлисти ажурена луна,
ще дойда пак на плажа -
тръпнеща и дива – да те търся...
И да не те намеря, ще съм спокойна.
Обетована в море от прах
и чужди грехопадения,
ще си поискам онуй, което си е мое.
Което си ми принадлежи...
Но докосната от нечия ръка,
ръката най-нетърпелива на деня,
на гърдите ми ще проличат едва
следите пресни
от разлюбени
набързо
сетива...

19.07.2009

(По Миряна Башева)

2009-07-18T05:37:00.000-07:00

Горделивите, ние -
все тъй царствено умираме.
В емболия си блъскаме челата –
стените си предсърдни
с мълчание разпънали.

Горделивите, ние -
не признаваме нито клетви,
ни лицемерни думи
на приятели лъжовни.
Понякога пием един за друг
(но по-често се крием в пиянство),
белким
от болката
изтръгнем смисъла й...

И как да кажем
на някого "обичам"?
Бичът ще се разпери над главите ни
и ще ни загърне целите -
преяли с гордост, но самотни
силата си до троха ще сведем.

И ще се радват
разни плужеци и жаби
на душите и телата ни,
докато ние царствено умираме.
И ще мечтаем за нов живот,
във който
ще сме във вид,
напълно годен за любов...

Горделивите, ние...

18.07.2009

За името Гичка

2009-06-25T02:17:00.000-07:00

Преди време с една моя приятелка водихме разговор за значението и етимологичния произход на името Гичка. Тя ми обеща да провери по свои пътища името и ето какво ми написа в кратък текст: "Здравей, Гери! Бях обещала да проверя какво значи името Гичка. Готово. Коренът му е гръцки. Гичка е галено от Гица, а Гица е съкращение от Георгица: женски аналог на името Георги. Което значи, че на Гергьовден празнуваш двойно.))) Името Георги е `земеделец` и `нива`. Сюжетът как Свети Георги побеждава змея се сродява с приказката за тримата братя и златната ябълка. Културните кодове са заложени в древността, когато хората са били много по-безсилни пред природните стихии и много по-зависими от собствената си реколта. Змеят (ламята) е символ на злите сили, които човек е длъжен да пребори, за да отстои плодовете на своя труд, респективно да защити себе си, да оцелее. Не е ли супер! Апропо, славянският аналог на името Георги е Юрий. И това проверих..."
Силно засрамена от положените усилия на приятелката ми, запретнах ръкави и се разрових в нета за други значения на името. Ето какво открих аз на свой ред: Думата "гичка" има вероятно старобългарски корен и означава „глава, главичка”. Имайки предвид значението на „гичка, гъджева, гъжва”, може да се мисли, че „гъч, гъдж, гич” е забравена семантична морфема със значение „глава” от непознат език /не турски/. Прабългарите са си навивали (ленени) ленти около главата. В Странжа умалителното "гиче" означавало "момиче". "Гичка" има и руски превод и означава "тясна гребна лодка с остър нос". "Гичка в море".

Лулата на дядо

2009-06-17T14:21:00.000-07:00

Щом се спусне синкав мрак над къщите
и керемиденочервен,
залезът се спре до оградите сгънати,
зад които животът – този стар нехранимайко –
раздал е залозите,
след тежък ден отпуснал душа,
накрая запушва дълга лула и мълчи.
Лулата, познала грубите дядови пръсти,
от труд набраздени
и от липсата на нежната ласка на баба,
все тъй съска и дими.
Като отрова разтваря всеки спастрен миг,
от който боязливо наднича
недоверчивото мое детство изплувало...
И литва мисълта, над кория препуска,
с два-три перести облака спори разпалено.
За децата от махалата -
играят ли в прашното още на топчета,
или мама пак е препекла кекса със ягоди...
Татко под асмата вестник чете
и си крие лицето сериозно.
От силното слънце няма помен от вятър.
Времето спряло е, а филизите -
капризни госпожици -
бягат и лазят по стената като гущери.
И като странен бродяга котаракът обикаля
из стаята, на сено и круши ухаеща.
После обръща корем на прага и замижава.
Въздухът потреперва в лятната си риза.
А когато
денят превали отвъд хоризонта
и се спусне синкав мрак над къщите,
лулата на дядо претворява истории чудни.
Животът отново е същият!
Усещам сякаш тютюн между пръстите...

17.06.2009

х х х

2009-06-15T13:48:00.000-07:00

Ослепя от взиране.
Млечнобялата дъга се окръгли
до сурналата вис и посиня –
в най-мастилената гама
на съновидението
се гмурна и издъхна в ниското.
Длан, разпъната надлъж.
Два хребета и рой неведоми мисли,
по които запристъпва
като грешница – към ешафод.
Заизкачва голи стръмнини
и урви непокътнати.
Във могили се затваряше -
да си говори с мъртвите си братя,
забили тънки нокти
в артерията спяща на земята.
И пак тръгваше – скрила
като воденичен камък
отвъд превала недокърпената риза.
Виеше снага стремглава,
като изпод тежък хоровод изписана –
времето й е поганец,
за другоселец я венчава. Насила.
Очите й – два бистри кладенци,
запалени от чужди погледи,
крееха посърнали.
Като чума бе гласът й –
откъдето минeше, оставяше
начупени до корен бури,
виелици и прашни кълчища...
Отляво, до сърцето
да си намери нов подслон копнееше.
До следващата зима, когато,
приютена във око на гарван,
ще прелети над бягащото лято –
с песъчинкa във косите.

15.06.2009

заб. Фотосът е свален от сайта: http://oblakoff.blogspot.com/

Анотация на чувствата

2009-06-07T14:08:00.000-07:00

Минотавър спи дълбоко в мен
и приканва
всеки срещнат Тезей
да преброди очите ми,
да се вмъкне в лабиринта
на изначалната греховност,
скрита във гърдите,
и разобличи в измяна
недостроената квазиустойчивост,
в която бетонирах изгрева
(Ариадната ми е бездетна).
Оставям тънки следи
от червена прежда след себе си
и търся къде
да акостират бедрата ми,
заустени в гърлото
на онези лакоми острови без име...

Не мога да литна –
восъкът и перата са свършили,
а Икар, горкият, се рее
под щедрия прожектор
на палача си, изпял му песен
в награда – за усилията му...
И моите усилия свършват там,
където
тъмнината се рони тихо
в забвение,
изгнаничеството протича сладко,
макар и "трудоемко",
а смъртта те спохожда
като немaрлива проститутка,
която винаги се връща
да те "довърши" - но по-хард.

Парите са малко –
лодкарят подкарва по Стикс,
под чиито набъбнали води
се крие
призракът на гневната ми същност...
Не ти казах навреме,
че леността ми да обричам
на безделно обичане
води до нови, по-тъмни затвори,
пред които Дантевият Ад
е наистина божествен и красив.

Ще се изгубя някъде из кръговете му,
ще пропадам в ями
и ще ходя по нажежен пясък,
ще възкръсвам като "Феникс"
и пак ще умирам,
ако ти не ме последваш.
Защото нишката на преждата ми
е прозрачна и ще се скъса –
ако в суматохата
някой дявол ме дръпне...
за опашката.

07.06.2009

х х х

2009-06-04T12:10:00.000-07:00

Ще простра ръка. Ще погледна нататък.
Тих ромон в душата ми ще зазвънти.
Златоструйно слънце ще погали челата.
Ще вървим по пътя си. Аз и ти.

Пътят e общ. Мечтите – устремени
като ято щъркели. Към новия си дом.
Там, на топло ще се сгушат във клоните
пъстрооките ни дни разнежени.
А във ниското, сред цъфнали липи
дяволит ветрец ще заплита тревите.
Ще се гонят, упоени със аромати,
две-три пчели и ще ни жужат...

Ще се загубваме в ширта пред нас -
като зрънца, пресяти от съдбата.
И ще се връщаме по онзи път,
разкрил ни най-строго пазените тайни...
А през нощите, с дихание неуловимо,
ще се разказват приказки дочути.
И пораснали и не дотам пораснали,
ще възкресяваме детето в себе си.

И когато се усетим достатъчно големи
да прекрачим заника на този ден,
ще те поканя пак да се разходим.
До онзи хълм с щъркелите и гнездото.

04.06.2009

Тунел (по Митко Динев)

2009-05-26T16:15:00.000-07:00

Копаем със теб тунел до звездите.
С лопата и с кирка неспирно копаем.
А под нас сърдита луната се мръщи
и мрака раздипля със огнени пръсти.

Земята отгоре завръзва си връзките
и ребром поставя ни страшен въпрос.
Къде са човеците, от памтивека стъпили
на малкото пръстче на левия й крак?

Къде са моретата, в ярем оковали
моряшки стремежи за богатства и слава?
Още ли Колумб открива Америка,
или Америка се затри – убита от смях...

Още ли луната бледнее оттатък,
или дискът й лунен огрява я цялата?
Тичат ли денем по склоновете зайчета,
пръснати от нечии детски надежди?

И още. Къде сме тръгнали в тоя студ.
И пешком. Светът уморен под нозете ни
спи и нехае. И на горната земя с теб
ще ударим на камък. Да се връщаме,

додето пътят наобратно е ясен и чист.
Инак ще намерят в небето след време
два скелета бели, със кирка в ръце.
Да вървим, денят подранил се изхлузи...

26.05.2009

http://mitko-dinev.com/music/Cirk%20Bulgaria/18%20-%20Tunel.mp3

Последна битка

2009-05-10T13:39:00.000-07:00

Не ми остана смелост за запазване.
Удави се в окото на презряла буря.
Прободена на щит, остана след потерята,
която ти ми прати – да ме отмъкне.
И с вик посрещнах на земята тътена.
Във вените ми се разля масло наместо кръв.
Задавена от обиди, прегърнах идеята
да тръгна на поход срещу самата себе си.
Не беше трудно, някак сродно бе
да загърбя минало и страсти недовършени.
Извърнах поглед от всичко ненаучено
и се гмурнах в ямата, засмукала ме.
Във зной отпушвах душата си побита
и виех срещу всеки повей на носталгия.
Сродявах се със камъните, мразех птиците,
навяващи ми опит за пропадане.
Не срещнах хора – озверели глутници
ме хапеха, а после ме напиваха за цяр.
И нарамила на мрачното усое ремъка,
довеждах го до портите ти непристъпни.
Не ми отиваше да съм жената-воин.
Нямах нито знаме, ни копие, ни меч.
За мен победите са само приказки,
с които някой луд преяжда на корем.
Уви, наложи се да се целуна със погрома.
Целувката бе страшна и ми студенее.
Но и последната горчива чаша да обърна,
пак с тебе ще се сблъскаме, Животе!

10.05.2009

Шут

2009-05-04T09:12:00.001-07:00

/на Станислава Станоева/

Бях най-добрата в този живот.
И короната си носех доживотно.
Бях шут във кралска ложа, бях слуга.
За палатите на големците отговарях.

И жените им с прекрасни имена
жигосвах с тежкия печат да страдат.
Сама себе си в палача разпознах.
И блесна над главата ми бръснача.

Уви, главата се оказа остра. Оцелях.
И рукнаха вина от медни съдове.
В пиянство се улисах и не разбрах
как времето затягаше каиша си.

С усмивки аз раздавах красотата си.
Получавах силни удари под кръста.
Зевзеците се смяха и ме разпнаха
на кръст. А уж от смях не се умирало,

казват. Попадах и в открити битки,
в батареи бях. С моя ръст най-много
да им се пречкам, мислех твърдо.
Но лешоядите кръжаха над пръстта

и дебнеха ничком да падне някой,
улучен от “приятел”. Не бях добра,
а от лошотията си затънах до уши
в блатото на собствената си парадност.

От чуждата тъга замогнах и не осъзнах
на живота тежката присъда. Сама
разкъсах всички догми и бях самотна.
И на парчета се събрах. В прахта

отрих глава и се затичах да срещна
себе си, обесена на близкото дърво.
А смъртта, подпийнала в аванс,
отказа да ме прибере в царството си.

Оттогава нося си короната от тръни.
Ех, вярно, поубива ме, но е корона.
Във тоз` живот живях като слуга.
И просейки за друг, слуга оставам!

04.05.2009

Гергьовден

2009-05-02T15:30:00.000-07:00

Ще станеш рано. Ще заходиш по росата.
Ще плиснеш с шепи от водата по лицето.
Ще се пробуди като малко дете земята.
С лечебна сила ще изцели сърцата.

Гергьовден е. Камбани с трепет бият.
Люлки се връзват на високи дървета.
Момци закичват здравец у двери.
Люлеят момите и им пеят песни любовни.

А момите вият венци и ги вплитат в косите.
Нейде със ек проговарят стадата.
Извел ги на попас, овчарят гърми с пушка.
И моли Св. Георги да бягат духовете.

А водата, носена вкъщи в пълно мълчание,
събира лековитост и с нея се замесват хлябове.
И от кръвта на агнеца, опръскала двора,
се мазват децата - да са здрави и бодри.

С кръв се мажат и вратите и ъглите в стаите.
И дирята дебела ли е, годината ще е добра.
Останалото се събира в съд и заравя в земята.
Не се стъпва наоколо - да попие до корен.

Подир туй се организира трапеза голяма.
При оброчище младите булки стоят прави.
А после, като от ламя подплашени, бягат.
Тая година стрина Злата ще стане плодовита...

02.05.2009

http://www.vbox7.com/play:8887c032/

Едно момче със мене тихо разговаря

2009-04-26T12:27:00.000-07:00

Убягват ми красивите неща, любими.
Във мен цветята нямат почва за цъфтене.
Небето ненаречено оттича се в зениците.
И капе като кръв процедена по скулите.

За слънце и луна словата ми са глухи.
Не ще събудя с нежен гъдел вятъра.
Да разроши по детински усмивките заспали.
И да се разплисне светъл лъч по пясъка.

Да пресрещнем пак на кея погледите си.
Да завържем вечерта там да ни чака.
Пияни от любов, да спорим със самотника,
претоплящ вечерята си от спомени.

Морето разлюляно като ехо се смирява.
Събира в раковини истории прастари.
Едно момче със мене тихо разговаря.
Подритва камъче и се скрива във трапчинка.

26.04.2009

Разпети петък

2009-04-16T18:17:00.000-07:00

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
Венецът трънен захвърлен е
в прахта, отдето
ще изпръхне мор невиждана.
Във въхдуха разтваря се
омара душна и притихва,
а в сърцата някой е вселил Варава...
За размяна – срещу истина...
Отново със Пилат Понтийски
мият си ръцете хората. Отново
на три пъти Петър се отрича
от Христос в нощта плебейска.
Със сребърниците на Юда
въже кораво лесно ще си купиш.
Но душата крехка в шепи ще тешиш ли,
ако си предал другаря,
целунал те на Тайната вечеря...
Но кое е по-страшно, Боже -
да предадеш веднъж,
или да се отречеш – на три пъти?
Нима над вярата стоят теглилки
и с мерни единици се претеглят думите?
С мирото драгоценно и със граала
насищаш ли тъгата своя,
поляла само кълна
на уродливата природа у човека?
Днес всеки сам си носи кръста, Господи,
и роптае срещу вятъра,
но Голгота сякаш му е до колене...
Затуй спри да страдаш
и да се възнасяш. Не позволявай
да те бият с пръчки – да си унижаван.
Да те кичат със венци трънливи –
не им разрешавай.
Не умирай. Не възкръсвай.
С очи болеещи не гледай към небето –
бездънна яма е. Мълчи.
Женски сълзи в пазва не прибирай
и възторзи, разпилени по света.
Но благочестив бъди
и ми прости думите, що изрекох тука...
На Разпети петък коленича аз
пред твоя кръст – да целуна нозете ти
и да се помоля. За да стигна утре
до своята Голгота –
и да си отида.

16.04.2009

И е любов

2009-04-11T12:41:00.000-07:00

И е нощ, и е светло.
И луната блести, и е тихо.
И камината трещи, и сме двамата.
И сме голи, и се желаем.
И лавандула ухае, и е копнежно.
И се погубваме с очи, и е съдбоносно.
И си мълвим, и не е достатъчно.
И се докосваме, и треперим.
И кръвта ни кипи, и е гибелно.
И се ваем с устни, и е страст.
И се любим, и сме тук.
И се искаме отново, и е прекрасно!

17.03.2008

(Не)Изпята песен

2009-04-06T12:31:00.000-07:00

Мое диаболистично упование
и ангел мой,
опасявам се, че един ден
ще спреш да разпъваш вените ми –
оседлани бързоноги вихрогони.
Че няма да напридаш тишината
с вечното си отсъствие,
запречващо като с камъни и кал
бентове и очаквания в мен.
Страхувам се, че няма вече
да ме въздигаш и сгромолясваш
с оная утолена жар, от която се ражда
и красиво, и уродливо недоносче.
Че не ще те обичам вяло,
врекла се на тънкострунната посестрима.
И на омразата в сподавичните вопли
на самосъжаление, когато съм по-гола
от истина (Бог обича нищожните!).
Безпокоя се, че някоя нощ
ще замръкнеш самин в чакалнята
на овдовялата гара – онази,
която не ни събра, не ни и раздели.
Че в преизподнята на ужаса,
съхраняваща хаоса на грешките ни
и тяхното неизвършване докрай,
няма да има място за двама луди.
Единият, по-добрият, вероятно
ще угасне с победоносна усмивка
в изменчивото оризово утро.
Този влюбчив до безпаметност предател!...
А виното ще потъмнее от кръвта
на натежалите като гроздове сълзи,
неизплакани и заседнали в гръдта
на земята, дето ще легнем и двамата.
Ако този ден настъпи, скъпи,
удуши ме бързо
и си измий ръцете хубаво.
После се напий в кръчмата
и напиши песен.

06.04.2009

Спомен за едно море

2009-04-02T08:11:00.000-07:00

Като малка обичах
да си играя на хвърчило.
Разпервах си ръцете като птица,
разсънила простора със криле,
политах, дива и щастлива.
После нашите ми купиха
хвърчило. Истинско –
от фин плат и с макара.
Играех дълго с него
на една полянка китна,
огряна от лъчите на
търкулнала се във небето
златна пита. И една мечта.
И в пристан се превръщаше
смехът ми звънък
за един човек,
приседнал на една и съща пейка
в парка – негов дом.
Нямаше си име.
И не говореше. В усмивка бегла
криеше тотема на една тъга.
Тогава аз не проумявах
света на възрастните
и се чудех защо ли стиска
във ръцете снимка. Черно-бяла.
Измачкана и стара.
От нея аз долавях смътно
плисък на вълни и страстен зов
на чайки гладни. Уви, сега
се сещам, че със босите нозе
едно дете утъпкваше си път
в пясъка за замък с кули. Навярно
то заключено е още там,
сред морни дюни на
застиналото детство, а ключът
е хвърлен във морето...

02.04.2009

Джазът на кръвта

2009-03-30T04:38:00.000-07:00

ще намразиш и светлото в мен
свлечено
обречено
разголено до кости
ще слушаш джаза на кръвта
и ще искаш
да притискаш грифа на лудостта ми
с изтръпнали пръсти
докато се изпълваме
с акордите заченали утро
разлято като сок по телата ни
а саксът възвестява
края на дългото скитане
до сърцето ми

10.10.2008

Лунната соната

2009-03-28T09:23:00.000-07:00

Изсвири за мене Лунната соната.
Под пръстите ти да се разлее нежност –
ограбена самотница в дъжда,
да я приютим в сърцата си тъгуващи.
И нищо, че навън се мръкна рано.
И нищо, че със теб не сме си близки.
И чужди не сме си, свири. Пианото
говори с твоя глас. Със мойте думи
очертава ситни листи, покапали
по твойта и моята буза... Свири.
И нека да забравим, че ние с теб
не ще си нивга принадлежим.
И само този сладък миг отключи
стаявания шепот в нас, че сме живи.
И трептим. Свири... Аз мълком
ще приседна и ще те послушам,
а после със луната бледа ще си ида.
Додето не заглъхне
и последният акорд на твоето пиано
и не попия с поглед твоя поглед,
аз ще слушам в унес Лунната соната.

28.03.2009

Екзистенциално

2009-03-22T23:46:00.001-07:00

Навярно някога
ще ме споходят красиви стихове.
Ще ми се случат
като тръпчива истина,
припламваща във гърлото.
Навярно ще ги усетя и обикна,
като първата обич, непримиримата...
И ще запомня аромата им,
както помни се свято обещание
пред брат и Родина…
Навярно ще ги имам –
и те мен, – а може би не.
Навярно ще си изневерим по пътя
калдъръмен: аз – блудницата,
разпъната от грешки непристойни,
а те - извисени във небето богове…
Дали не ще се разминем
в нощ греховно-черна и сама?
Или ще се нараним,
убивайки неразривно другия?…
Дали? Очите ми слепи врани са,
блъскащи се в неравни шумове.
И нямат отглас стремленията,
порядъчно почерпени със его.
Аз просто си седя на ръба на нещата,
провесила крака над бездна недомлъвки,
и чакам суматохата да отмине,
спектакълът свърши
и спусне завесата, за да изтичам
до чичкото с желанията.
Дали ще ми угоди, или отпрати?

23.03.2009

Калейдоскоп

2009-03-12T08:56:00.000-07:00

Комплицирана с причудливи смисли,
нощта
разстрелва всички мои несъстоятелства от упор.
В маган въртят се прежните одежди
на разхвърляното мое право да съм татулна.
Инсинуирани с комплот случаен,
остъргват колене принадените истини
о стръмното на бягащото видело.
С протегнати напред ръце –
да го завинтим за стената глъзгаво е.
И решително проблясват във сфумато
отвлечените схоластични самодостатъчности
Обречеността ми не е опасна
Страшното е във отлъченото недокосванe
с което заразявах мостовете си и подмолите...
За да наедрее ларгото подпъхнато
инкрустирам ситни стъпки
по первазите на агонизиращите липси
Храня си душата с гълъби.
И запълвам тъмнината, посивяла
от мълчание, със взривяващо разбиране.

Ще те намеря, знам, на дъното на самотата ми.
Не ме изгубвай, докато я прелиствам

12.03.2009

За Мъжа, който се превъплъти в образа на Златната ябълка

2009-03-07T09:44:00.000-08:00

всеки знае приказката
за тримата братя и златната ябълка
но нека си позволя волност и арогантно
заема мястото на ламята от сцената защото
по ми отива да съм бърза и неустрашима
да съм страстна и неукротима
и да те имам непоколебимо когато поискам това
ти златна моя ябълко си като златната рибка
плуваща в карибски води
с много водорасли рапанчета и корали
а над тебе едно бяло облаче ти сочи от небето
пътя към мен предопределяйки нещо
напълно предизвестено като карма
белязала съдбите ни още когато
сме били звезден прашец
в междугалактическото пространство
че ние с теб ще бъдем винаги двама
както са вечни зелените храсти и евъргрийните...
бог е бил благосклонен към мен като е обсипал
небето с лъскави конфети
разпръскващи мрака
всяка нощ със посланията ти господи колко си хубава
и когато се наситя да те гледам ще си отида
а моето топло обичам те
достига до теб с валдхорната на щуреца
галеща нежно с песента си тревите и шубраците
изтръпнали като върха на пръстите ми
но ти започваш да се съмняваш
дали всичко хубаво е на хубаво и дали
не населява
само въображението ти тази наша среща
допълнила картината с боязливия допир на нещо
копринено до лицето ти което се оказват
моите дъхащи на ванилия и жасмин коси с които
искам да те загърна за да те предпазя
от хорската завист и злоба докато
виеш от раните си като вълк-единак в степта
подирил спасение във полета на албатрос
кацнал на брега на морето
ти не си просто Мъж -
ти си Чудовище

29.11.2007

Палав_ницата

2009-03-07T09:28:00.000-08:00

Вплела пръсти във коси вълнисти,
с мъжки ласки се обграждаше.
Галеха я по гърдите, корема и бедрата.
Розичката на дупето закачливо се поклащаше
пред градинари напористи.
Подаваха се атове от очите подивели.
Необуздана похот манифестираше
за укротяването й с любов.
И камшични удари се понасяха
към плътта й, крехка и незряла.
Поемаше ги твърдо, макар да я болеше.
Огнени езици я облизваха неистово
и се закачаха за пиърсинга на пъпа й.
Роснали тела със съсък се разплитаха,
изпаднали във пепеливото на крясъка.
Устни побелели греховно се кълняха.
Мъжки страсти – освобождаваха…

21.01.2008

Готическо

2009-03-03T11:26:00.000-08:00

Пришпорвам бясно мисълта си крилата.
Бързам с острия вятър да стигна до теб.
Черни сенки, разплути в очите ми въглени,
пият и пеят. Тежко вино попива печал.

Ненаситно жадуваща, приех тъмнината.
Туптяща за власт и за земни наслади,
слях се със злото и заприличах на Фауст.
И не попитах за душата ми ще има ли откуп...

Не попитах ще помня ли каква съм била,
когато разпоря с кинжален откос ръкава
на тъмния замък, разтворена в бяло...
Да потъна във него, с поквара белязана

Оттогава танцувам задъхано в голата паст
на дъбрави озъбени. И драскам с дъха си
луната - да не целува плътта ми клокочеща.
В кобалт си събирам кръвта на цветята.

И я пия по ранина, щом гарвани черни
изронят със клюн сълзите ми мъртви.
И от ковчега ти ноев се търкулнат...
Ще те събудя и изсмуча от теб гнила душа.

03.03.2009

Мартеница

2009-02-28T12:26:00.000-08:00

/на Марион Колева - Мартеница/

Овцете са изведени на паша.
Разпукалата земя мами погледа
на пастиря подмладен – да я обгърне.
И кучета помахват със опашки.

Сутринта не бабата, а невестата
на сина му премете първа двора.
Да не се разсърди люто баба Марта
и да прати дъжд след стадата...

Старата е усукала бяла и червена
прежда. С нея връзва ръцете
и вратлетата на децата. Хурката.
Плодните дръвчета. И телетата...

Отколе се знае: бялото е за радост
и красота. Червеното – за здраве
и любов. Мартеници, украсени
със парички, носят благополучие.

Против уроки – се слага чесън
или вплитат мъниста разноцветни.
Палят се и се прескачат огньове.
Да няма змии и гущери в къщите.

И когато видят щъркел или цъфне
първото дръвче, мартениците
под камък заспиват. Да се оттекат
лошотиите – хвърлят се в реките.

В месеца женски и капризен
баба Марта ту се смее, ту се кара.
Наречеш ли си един ден мартенски,
такава ще ти бъде цялата година

28.02.2009

Глина

2009-02-19T12:42:00.000-08:00

Не съм скроена по калъп.
И пространствата са тесни да ги обуздая.
С оная детска аура, гласа ми тих
развивам склонност към летене.
Не съм спокойна – бушувам с ветровете.
Снишавам се. Издигам се и падам.
Когато съм уязвима, най-силна съм.
Забивам огнени жила във мислите.
Не съм сгодена за лъжата.
И с илюзиите воювам от години.
Наивна съм до първата преграда.
Прескоча ли я – твърда съм до пръсване.
Не мога да обичам вечно.
И пак обичам, вярвайки на думите.
Извирам от пясъка, но предизвикаш ли ме,
подпалвам Троя със очите си.
Не вярвам на гръмки фрази.
И подушвам лицемерието от разстояние.
Кажи ми нещо мило и ще усетиш
как сетивата ми експлоадират в тебе.
Не съм удобна за разбиране.
И оцелявам на гърба на неразбралите.
Иронична съм. Към чуждото недоверие.
Непостоянна съм до втръсване.
Не меля брашно със страхливците.
Сама във страховете си се зазиждам.
Руша на обещанията кулите.
От усмивката на бедния - размеквам се...
Не съм вярваща, но с Бог сме на едно мнение.
Вечерям всяка вечер с Дявола на свещи.
Превземам те с привидно неумение.
И те меся - глина във ръцете ми.

19.02.2009

Ритуал

2009-02-09T14:57:00.000-08:00

с фиала от злато
украсена с бръшлян
и аморфно клееща тишина
на виното е тежка
силата изливаща
преди отпитата наслада
да се вклини в костите живот
и напои с просеки
пушечното месо
жертвеникът олтар
е млад езичник
от времето на Саул
той танцува сатанински
върху бедрото голо
на абаносова нощ
около статуи и дарове богати
храмове въздига и руши
и моли се на глухите Венери
ревниво да му пазят
разискрената похот да скверни
окултно-бял
жертвоприношението
пречиства греховете
от сенилния им плод
и притуря сол в отворената рана
там вода се изсипва
и зехтин разстила
да запуши гнева на Боговете
рукналата кръв
на младото животно
когато разлюби болката
и вреже стоманено око
в предсърдието на утрото
човешката слабост
е ешафод божествен
строен от съвършенството й
да е трайно уязвима
за да оцелява
за да видиш през мъзгата
кората на живота
налей вода от извор
смеси я хубаво
с виното и медовината
в котли със вълна
обърни се на изток
вятъра да вейне косите ти
а течността да се излее на запад
да потече пред стъпките
с маслинени клонки
и тиха молитва
от възлиянието за мъртвите
ще се вкорени в небето
нов свещен обред
за последния агнец
научил хората
да засяват ечемичено
вяра за изкупление

08.02.2009

Шампион

2009-02-03T12:44:00.000-08:00

пръстите на краката ти
се набират мощно над мен
очевидно тренираш
за шампионата където
да покажеш сила и да спечелиш
златния медал за мен
не е нужно да бързаш
да се доказваш
палмата на първенството
може да почака
докато проверяваш със ръце
всеки инч от канеленото ми тяло
разцъфнало пред погледа ти
като дива орхидея
преди да го обходиш с устни
до пурпурно безсрамие
и го преплуваш
на нужното разстояние
за време необходимо ни
да открием нови стимули
задържащи рекорда на насладата ни
на върховния предел
отправен за следващия тур

25.02.2008

Корозия

2009-01-30T02:02:00.000-08:00

Не бих могла да те измоля,
тъй както сито ще е времето със дните ни.
Дотука бяха голи, черни коловози,
от които влак така и не отпраши...

Не бих могла да се престоря,
че редно беше пръв до нас да стигне пътя.
Между неродената посока и болката самотна
залостих се в утробата на спомена…

И окаляна от плисналата красота,
възкресих на миналото трепетите пазени.
Приличам пак на себе си, но някак корозирала.
Вините си недосънувани кому да подаря?

30.01.2009

Цветята не умират, Ида

2009-01-25T09:25:00.000-08:00

/на Мария Йорданова - Ida/

Щастлива си, когато със зората
дойде до теб на пръсти и те целуне.
По лицето ти се спусне мантия красива,
изтъкана от най-ефирната коприна.

С нея слънцето облича си децата,
да не мръзнат повече от студ среднощен.
Дори саксията вкъщи, цветята в двора,
дарени са със обич, за да възкръснат

И когато дойде време на бала пищен
да отидат, болните се оживяват,
здравите - флиртуват. На сутринта
веселието замира. Навън е тихо, тихо.

Тъй както хората живеят и умират,
за да пребъдат, с нов живот закичени,
и цветята са избрани да са вечни.
Не вярваш ли, рози пеят във очите ти.

25.01.2009

Броеница

2009-01-23T16:49:00.000-08:00

Сърцето ми е гробница за думи.
Затуй ще сцепя хоризонтите на ленти.
Ще си направя от морето лодка
и ще плавам с нея до свършека на бреговете...
Където в плен нощта попада
на минало и бъдеще, с име ненаучено.
А животът се изнизва в броеницата на дните,
начертали йероглифи непонятни.
Там ще ме посрещне първом
съдбата клета на беглеца.
Две светли длани ще ме поемат,
ще ме пренесат до чуждо ложе
и положат във очите на светец.
Да съм му съня оттук-нататък.
Виното и хляба, изпитанието нужно.
Речта, що блика от душата,
и опрощаващото с жест мълчание.
Тихата тревога, скрила под венец разумност
скрижала да не плаче с сълзи.
И смиреното съгласие със Бога,
когато влезеш в черква, либе,
да се молиш градушка да не падне,
да съм дадена безропотно на тебе.

23.01.2009

Личен хороскоп за 2009

2009-01-22T06:44:00.000-08:00

/на мен/

С жените – Козирог шега не бива,
разбрали са го техните мъже.
Ще им угаждат, уж без съпротива,
изкъсо ще са в примка на въже…

Щастлива си, когато със приятел
се чувстваш на върха и на ръба,
но винаги в сърцето, необятно
прелива топлина и доброта!

Година на Бика сега разгаря
любов и драми, смях и веселба
и Юпитер ръка над теб поставя
и ти дарява сила за борба!

автор: Мария Йорданова - Ida

Стих, написан една нощ, докато чаках да завали

2009-01-09T14:26:00.000-08:00

Когато слънцето посипе блясък по земята,
с отвесно падащи, горящи ме лъчи,*
ти ще помниш само мойто тяло, понеже
те гледах в очите и се събудих
в ириса на цвете, по-красива от преди...
Ухая на срещите ни кратки -
дъх вечнотърсещ сушата оазис
разтопил залезното пладне до капка
парещо кампари в очите ми - въртопи...
Където те водят отново ръцете,
когато, почувствал се внезапно сам,
пожелаеш да прогониш с устни
първата пробягала по кожата тръпка
хлад. Придошъл с най-обезумялото
на небето... Когато завали отново,
аз ще те целуна първа и ще чакам,
упоена от чистотата ти, слънцето
да ни венчае навеки за цветето, в което
се преоткрих, отдавайки ти се, дъжд...

*Сафо

11.01.2009

Старата къща

2008-12-29T13:23:00.000-08:00

Под омърлушената лозница, с подвита снага,
оголяла до черно от облазилата я самота,
протритият праг се опира на ръба на света -
да не падне върху свода на къщата стара.

И да не затрупа кътаните в пазвата й спомени
за нечии прекарани тука лета. Заглъхващите
с оределите птичи ята гласове. Стъпките,
отекващи с първите есенни вопли на вятъра…

Всъщност тук отдавна са погребани и смях,
и надежди, и тъга, и родова памет. Стърчат
като бесилки провесени греди от тавана -
свърталище на пияни от любов дървояди.

Под прозорците мътни се промъкват едва
на живота мъжделивите пръсти. А на стената
изронена, покрита с прах и забрава, иконата
на Мария с младенеца бълнува за святото чудо.

Сякаш времето е изтекло като пясък през пода
изгнил във пръстта. И провлаченото скерцо
на забравена врата е глас от отвъдното. Но
напук на всичко къщата диша. Астматично...

29.12.2008

Тридесет и една мечти х100

2008-12-25T01:19:00.000-08:00

В нощ като тази
аз имам тридесет и една мечти по сто.
До вчера бяха само тридесет –
колкото са сребърниците, продали Иисус.
Но аз продавам само небето –
тази тясна конюшня за звездни коне –
на онзи, който ще нахрани с него
всяко дете, останало без късче небе.
Навярно да се родиш в ден като този,
си е предзнаменование от Бога.
И аз си нося звездата в мен:
да ми показва пътя и да ме закриля.
Затова, мили хора, позволете ми
да имам тридесет и една мечти по сто.
Подарявам ви ги всичките и нека
няма гладни и самотни на Коледа.
Да си случим любов!

Честито Рождество Христово!

25.12.2008

В Коледната нощ

2008-12-23T12:49:00.000-08:00

в коледната нощ звезди-омайници обгръщат небосклона
с намерение почти да го задушат в прегръдката си
сияят като златни късчета недоизказани мечтания
изтупва се от снега на прага ти новото начало
луната се оглежда кокетно в прозорците на къщите
и бърза за среща с непознати светове
а белобрадият старец е минал вече покрай дома ти
и е пуснал подаръка ти във чорапчето
подаръкът това съм аз
сладка румена и смутена
приседнала до отрупаната с играчки и лампички елха
слушам песента на отнесени от любов херувимчета
възпяващи теб как
и небето те искало само за себе си и слънцето също
хор от ангели възторжено припява боже как те ревнувам
облечена съм във черна изискана рокля
нося и прекрасното настроение със себе си като оръжие
разчитайки така да те пленя и да изпълня всичките ти желания
казват на коледа ставали чудеса
после ще пием вино и ще танцуваме плътно прилепнали един до друг
желанието да си принадлежим изцяло ще ни изгаря отвътре
и ще ръководи остатъка от вечерта ни
когато телата ни ще тръпнат голи отмаляло-доволни
в хармония с догарящата коледна свещ
и тогава аз ще си пожелая нещо
но няма да ти го кажа сега
за да не разваля магията

21.12.2007 г.

Бокал

2008-12-16T13:30:00.000-08:00

Вечно ще съм камъчето,
което ти убива петата.
Криво ме измисли ти,
на една страна раста.
За какво ти трябваше
да пиеш сто горчилки
и да си намираш
хиляди причини да се виниш?
Насън да съм ти мило цвете
от луната, си мечтаех.
Наяве да те сварвам вечер,
над лампата приведен.
От парфюма на косите ми
да черпиш вдъхновение.
И да си отивам по съмнало,
с думи за връщане.
Уви, приказката - за нас -
е като пробита мишена...
На живота сцената
се оказа тясна за доза морал.
“Да живееш” си има
и своите малки изключения.
Свободата е непосилна награда
за доброволния паж...
Така или иначе,
eдин ден аз ще бъда
онова камъче, което връща
обратно на пътя колата.
Ще проблясвам в нежния сипей
на водопадна магия.
В бокала ще са скрити
най-тръпчивите мои черти.
И Амурчето ще уцели в сърцето
онзи, едва ме отпил.

10.12.2008

Молитва

2008-12-16T10:40:00.000-08:00

Защо ме от мъст не опази, Господи?
Защо ми лицето със горест покри?
Защо да обичаш е равно да мразиш?
Да мразиш е двойно по-лесно, уви...

Нали съм жена, от реброто на мъж
посадена. Да любя и раждам във мъки
неземни наказа ме ти. На ябълката
червивото ме задавя да преглъщам

леко обидите. По-низша от змията съм
и камъкът по-жив е от сърцето, уви.
Затова заповядай да тегля безспир
гордостта си в хомот непосилен. Да

не видя ответ на чувства погубващи.
Духа ми изпитвай в всякакви трудности.
Да живея във бедност - улисана в мрак,
да изкарвам със кръв хляба насъщен.

От потомство да се откажа ми е чуждо,
Господи. Не искай от мене тая цена.
Но, моля те, опази ми душата едничка
от омраза - навята проказа и гроб.

16.12.2008

Точка

2008-12-15T15:50:00.000-08:00

Тя с бодежи си проправя път.
Разгонва камъните,
разсъмнали улици и
карамелени отломки от слънца.
Намотава си реките до коляно
и загребва от билата с шепи –
да си размножи до шест лицата...

На пръста си върти очите,
да не гледа къде стъпва,
когато земята под краката й
е пасище за вряща слепота -
от плъзналите от небето филизи,
облизали я вулканично по челото.

Тя лекува опърлените цветя
със страх. Страхът от леш,
на който и гарваните не налитат.
Сплита небето на малки кошници
и слага в тях нарисуваните облаци.

Обича със студено,
полувтренчено вцепенение,
така че и живият става по-мъртъв
от мъртъв, изгнил от скука клон.

Тя не мрази повторно.
Стига й да намрази за начало
и неприязънта й се забива като трън
в първия хилаво-усмихнат дъжд,
който я размива до точка на изключване.

Точката, която виси от илика
на разнищен като охлюв стон,
е бледолилава и прилича на мен,
когато бях началото и края
на твоя летен ден

15.12.2008

Коледа иде

2008-12-15T12:45:00.000-08:00

Защото идва време за празнуване,
врабчетата на покривите скочиха.
Децата си направиха дворци от сняг
и огласяха простора с звънък смях.

Пощипнатите от студа лица сияят:
Снежният човек е капитан на кораб!
Снежанка пък е каката от магазина.
На дядо Коледа брадата - от чужбина.

До нагиздената с гирлянди и играчки
коледна елха доприпка сънено дете.
Подаръците търси то и се оглежда.
Навън се носят еленовите гласове.

По-бяла от красива снежна приказка,
нощта преди Коледа е първескиня.
Хлябът от тавата е сладък като мед,
а молитвата - за здраве и за късмет.

И градът притихнал кани се да спи.
Комините запушват някак по-лениво.
Над чемшира, грохнал доземи от сняг,
отпътува към луната дядовото хо-хо-хо.

13.12.2008

Зимно ми е

2008-12-13T12:23:00.000-08:00

Дебела пелена забулва оня хълм,
на който времето е спряло и се кръсти.
Като към Голгота студът пълзи
по хребетите голи. И покрива
със кристална скреж дърветата,
поникнали у мене за разпятия…
Време е. Прошепват снежни устни,
нарисували пейзажи на стъклото
запотено. На двора тича кучето, което
на Снежния човек приказва нещо.
Неразопакована, свещта на масата стои,
а в огнището се дуелират чамове
за сърцето на избрана съчка. Сякаш
по тавана се разпръскват паяци,
опасли с нишки огнени дома ми.
И ми е зимно, много зимно и красиво.
В далечината се раздвижват сенки -
флиртуващи със вятъра самотници,
а аз, облякла чувствата закърпени и
якето дебело, шапката и новите ботушки,
поемам по следите ти безшумни,
направили пъртини до двореца ни.

12.12.2008

Ела, Любов...

2008-11-30T16:10:00.000-08:00

“Когато слънцето посипе блясък по земята,
С отвесно падащи, горящи ме лъчи,
Щурец неспирно търка си крилата,
Разкъсвайки със свойта песен тишината,
Ела, Любов - изпепели ме...”
Сафо

Когато вечерница на свода небесен изгрее
и запокитен, се стрелне деня зад оградата,
къщурка малка се сгуши в двора прихлупена,
разпръсквайки мрака със тънка искра,
ела, Любов, под моста, където реката
събира наште тайни в шепи шумящи
и с цвят охра дърветата ръсят любов –
ладии нежни, и розови поемат на път...
Небето сакрално трепти под любовен воал
и милва луната и тя в унес изпада.
А на улицата тиха, до кофи за боклук
две мърляви котета предат ли, предат.
И незнайно как сънищата оживяват –
цветни картини на влюбени момче и момиче,
вървящи през дъжд от красиви макове
с вплетени длани към залеза пурпурен...
Ела, Любов, да ти разкажа
какво си говореха те във захлас.
Аз бях там и ги слушах – вятърна песен,
развята над смълчания град.
Две щипки смях – капка недопита тъга –
и мойта притча, долитаща до теб
с черната четка на коминочистач...

30.11.2008

Синята птица

2008-11-25T17:09:00.000-08:00

Под злачното сочно със слънце небе
блуждаеше път, разпънат от векове.
По него, изтънял до кост от прахта,
крачеше човек с лице като смирна.
Изоставил и дом, и огнище смълчано,
той търсеше оная синя птица, която
със радост и щастие дарява света.
Да засели сърцето му - облак невзрачен –
с лъч надежда – ромон на тиха река.
Чул бе от другите хора човекът, че
Синята птица обитава високи хълмисти
места. Че прилича на райската птица
по прелест. И пее като славей красиво.
Затова й приготви желязна клетка,
и хляб, и вода. Да заживее в мир с нея,
додето осъмне пред вратите на Рая
и поеме отвъд по широките тучни поля...
И вървя, и дълго за птицата приказна
гледа. Зимата се премени във хубава
пролетна дреха. По къси панталонки
заприпка босоногото лято по камъните.
Прошумоляха на изпроводяк полите
на есента по килим от листа. И пак
на зимата вълчия вой мъжът долови,
дирейки късмета си от ранни зори.
Лицето му – повяхнала бяла смирна.
Годините – шепа жълъди събрани –
прокъсаха джоба му и се подаваше
жална тъга. Нямаше край. Бе пропилял
своя живот. А птицата синя не видя.
С нея и Щастието, сияйно и мечтано,
отлетя като писък без тънка следа.
Прашасал и грохнал от дългото скитане,
човекът пое обратния път към дома.
Там го чакаше все същото студено
огнище. И масата, отрупана докрай
със блюда самота. Но на стобора, край
пътя извит, кацна оная Синя птица.
Тя впери изучаващо благи и умни очи
към дома на човека с умрели мечти.

25.11.2008

Думите

2008-11-23T03:51:00.000-08:00

/на Станка Бонева/

Думите – хиляда бездни от възможности -
засипват като ято щъркели душите ни.
Да се пробудят – угар, попарена от дъжд, -
от злокобна черна орис да се избавят.

Думите – разрошени от вятъра врабчета -
чирикат под прозорците на дните ни,
тъжните. Няма нищо случайно. Виж как
захождат като прими липите по пътеката.

Думите – отминали с лятото вечерни часове -
дремят в нас и чакат да се повторят, когато,
изправени на кръстопът, поемем пътя си.
През бури прекосили към вечна младост...

22.11.2008

Понеже твърде дълго те копнях

2008-11-08T03:09:00.000-08:00

Понеже твърде дълго те копнях
(а нямах време да извезвам котви),
капчуците несетно ръждавееха
на детството на свидната му длан.

Оттам навярно си те нося в мен -
като мидичка, черупка или рапанче
звънко. Събиращо вълните морски
с бриз. И далечен шепот „обичам”.

Понеже твърде дълго те копнях,
не те изтрих от дните си младежки.
Когато други ме обичаха със плам,
по стъклото се размиваше адажио...

Така не се научих да те премълчавам,
когато сричах азбуката на живота.
Ти бе и свята истина, и зъл разлом.
Не те познавах – а те преболявах...

Понеже странно времето ни спря.
Неочаквано, почти неволно, на шега.
Когато ми почука на вратата сам -
не те познах. И луната ме упреква...

08.11.2008

Moi et Toi (превод)

2008-11-02T09:21:00.000-08:00

Symptomatiquement essaiment les dimanches
comme une course belle d’une rêve lointaine
Mais moi et toi – nous sommes tous les mêmes:
moi – la fille belle, toi – l’homme de la rêve...

Les couchers du soleil se rencontrent à secret
avec les éveils. En parlant, en hanche
s’effilochent leurs rêves: des fleurs,
qui embrassent ardement la lune, et pour

le ciel – aussi vert qu’une herbe frêche.
Et les ruisseaux clairs, plains du poisson
et des pierres, s’étendent tendrement
pour mettre le pied sur une terre inconnue.

Les oiseaux ailés nichent dans les arbres.
La voix du seigle se met à chanter.
Dans ce monde, créé de l’aspiration humain
nous allons avec toi jusqu’au bout du jour lunaire.

превод на френски: Мария Йорданова - Ida

вижте оригинала тук: http://gitchkagramatikova.blogspot.com/2008/10/blog-post_3691.html

Evil

2008-11-01T06:35:00.000-07:00

Аз бях неизбежното зло за теб.
За да разбереш, че любовта не e
чувство на хартия и се отстоява,
независимо от норми и стереотипи.
От хорски хули и престара суета...
Аз бях нужното зло и за себе си.
За да науча, че мъждука някъде
и безсмислена обич, разрушаваща
с утопията си, даде ли й се път
да избуи като самакитка. В душата...
Почти тривиално. Но как да избера
от по-голямата злина по-малката,
като нямам насреща коректив?!
Затова реших. Допълнително
си откраднах зло от теб и прибавих
отрова от своята. Достатъчно силна,
за да погълне всичките ми страхове
и вселени. И достатъчно умно зло,
за да оцелява въпреки всичко. Като
изсконен закон. Успях да съединя
тези злини и се превърнах в Evil.
Грозна и отчуждена като крипта...
Сега вече мога да те забравя,
подменяйки оная част - ахилеса
туптящ, за вейнат от вятъра прах.

10.03.2008

ORIENTANGO

2008-10-31T03:47:00.000-07:00

Катранен, залезът се плъзна
по изопнатия гръб на Нил.
Любовта ми – стрък папирус –
рисува по водата скъп
декрет, тъй както фараоните
диктували са заповеди...
Във този танц ръцете ми –
стебла лилии – поднасят дарове
на бога Ра - да те закриля.
А снагата ми описва
пътя наобратно, по който
да отсееш пясъка – до портите.

Пустинята – кърмилница
и мащеха, прониза със бодли
живота ми прекършен.
Оттогава нямам те. И нощите
беззвездни ме връхлитат,
а дните ми – усойници са.
А как искам от устните ти –
упойващи - да пия пак нектара
на страстта. Да заровиш пръсти
в косите ми монголести
и да врязваш нежно името си
във плътта...

Да притихна като вятър,
във прегръдките ти повалена.
Без сянка от проклятието
на Тутанкамон. Щастлива.
Но зад нанизи от сълзи
и кашмирен шепот заключена
е младостта ми. Далеч
от големите възсини планини
и хълмовете обли, прибоя
на морето... И чакам вече
три лета да дойдеш и душата ми
птица да освободиш...

23.10.2008

Мой си!

2008-10-31T03:45:00.000-07:00

Жариш с чародейни устни дъха ми,
разгулен като кръшна стриптийзьорка
край натежалия с олово мъжки скут...
Стоновете са предвестници за буря).

Разделям грапаво начупените мисли
и като креп увивам в тях същността ти
мъжка. По брадичката захапвам те...
А гърдите ми са топли и те притискат.

По очите ти чета желание за грешки.
И за връщане на друго място, някъде,
където се черви до бяло девствена нощта,
а луната я полива с ром и мъничко тъга.

Каканижат бясно демони в слабините.
Черна Веда съм - и оголвам леко рамо
от самодивската си сянка. Да я налюбиш
стръвно, а аз самата гола да те гледам.

И едва да се докосвам - унесена река.
А тялото ти обладано да се разплиска,
забравило за було. Лош си! И си мой.
Сложих с устни клеймо на бедрото ти...

20.10.2008

Катарзис

2008-10-31T03:40:00.000-07:00

делириум тременс
сините духове* препиват с тъгата ми
полепнала като захар по ръбовете на чашите
запратени след запоя в пода на заблудите
дъсчено-прогнили с ронливата устойчивост на корк
и натрапчивия мирис на разяждаща плесен
носеща се навсякъде вместо
уханната мента на стипчиво мохито
закачливо разбъркано мартини
или кехлибарения дявол в уискито

пияно банджо и китара начеват мъчен съпровод
обвит в цигарен дим и нечий звънък смях
долепени тела и електропроводима химия
дръзка и нахална
помъкнала тежко меланхолията ми към изхода на бара
с идеята да я изхвърли от средата на моста
на въздишащите по тебe мисли
във дълбокото на чужди безумства
непотребна
обругана
надменно-театрална
скандално-неразбрана
и шумно кискаща се уличница...

и флиртът с пианото не помага
облизаните акорди простенват недоволно
от пияния дъх на тъгата ми
впила воден поглед между барабаните и тромпета
разкъсали жартиера й да видят що за стока е
а хармониката и саксът
оставят по извивката на гърба й
с накъсано от страст хриптене
неизтриваеми следи
стигащи до ханша тръпнещ...

така разчорлена и полугола
стиснала пулса на вечерта за чатала
и издълбала от слепоочието си “защо” и “така”
спъвам безсрамния си поглед на върха на обувките ти
и бавно те обхождам нагоре инч по инч
да съм сигурна
че си по-добрата възможност
да удавя остатъчната вина
и да разкървавя раните си докрай
преди да си отидеш насутринта...

12.10.2008

*the blue devils – от там идва фразата “blues”
и означава “духове на тъга и депресия”

Жената, която срещна смъртта

2008-10-31T03:21:00.000-07:00

Нощта се почеса леко по скулата,
опънала шлейф срещу мима луна.
Във парка, притихнал от шумните глъчки,
седеше жената сама.
До нея във вестник се мъдреше нещо,
увито в стоманена същност на луд.
Във погледа, зейнал от куха безизразност,
надничаше кротко смъртта.

По тихите вопли на времето спряло
препускаше кон, с врана глава.
Той чатна с копито, изпъна си хълбок.
И раздра тъмнината със звук.
И мракът със мрак затанцува любовно.
Танц странен, и някак лежерно-инфарктен.
На стремето виснало седеше си Тя
и блесна в ръката коса.

Лицето й липсваше – и чулът помръдваше.
Усти си без глас мълвяха едва.
Защо се обрича, иска ли връщане.
Цена си има това.
Жената примигваше, леко упрашена.
Сърцето й сви се на малък юмрук.
Как бе живяла, какво я измъчваше –
въпроси, беснели дотук.

Пред страх от смъртта и слабост поддаде,
заела набързо грешна страна.
И надвита от бурен стремеж за разбуждане,
изчезна зад ъгъла в нощта.
И Смъртта със горда осанка потегли.
Луната разчертаваше пътя й с меч.
Жената остана да гледа след нея.
Държеше в ръката... билет.

Отиде до близката гара и с него
поръча си влак за нова страна.
Където щеше да бъде щастлива,
далеч от неверен съпруг...

10.10.2008

Стъклен лабиринт

2008-10-31T03:01:00.000-07:00

Във ефирно-нежни мигове съм скрила
измислените си слънца за теб.
Луните съм ги сгънала в сърцето си,
в очакване да ги разлистиш ти.

По синкави от нажежено ровене пътеки
следи оставят уморените очи.
Из тундрата на уталожени ранимости
пристъпва призракът на любовта.

Със тънко нокътче обира тъмнината,
полепнала по ръбчетата й от суета
От студа сковани са езикът и крилата.
Забрава вейна със кървящата зора.

И мъчително руши прегради от стъкло
и лед по пътя си, осеян със тъга.
Върви и търси те, додето те намери.
Уви, луните ми обрани са от друг...

30.09.2008

Марджанджа

2008-10-31T02:58:00.000-07:00

Таборът за дълъг път се сбира.
Гонят се из мръсното деца.
Обесено на ширналата синя вис,
слънцето играе покер с вечерта.
И протяжно времето минава.
Циганка запява цигански романс.
На гласа й - мек, напевен, чуден,
акомпанира стар и прашен цигулар.
По страните й, набраздени от несрета,
се спуска лека носталгична руменина.
Вятърът, обрулил пламъка в очите,
подритва в такт тъгата у мъжа.
Ех, как времето минава. А със него
блясъкът в косите черни посивява.
Тя - беззъба, той - куц и с болен дроб,
свирят и пеят за отминалия им живот.
А животът пукната пара не струва.
Кучетата до казаните са по-щастливи.
Но щом са винаги с песен на уста,
циганите са богати и в калта.

28.09.2008

Джаз се стича по стъклата

2008-10-31T02:54:00.000-07:00

Когато си замина – не повярвах.
Бях сляпа като в черква без икони.
Но зейна в мен врата прогнила,
от вятъра отворена и от самотата...

Живеех като на кино – от стар и
позабравен филм със Чаплин.
Мимиките не долавях – смехът
бе чужд. Дъждът ръмеше в блус.

Когато си замина – се опомних.
Бях малко, зъзнещо за топлинка
сираче. Сърцето здраво стисках
във гърдите. И виех срещу луната.

И беше тъмно, и беше страшно.
Клошарят дрипав тананикаше си
нашта песен. По тихите ми улици -
от тъгата - и песът криеше се.

И да се влюбя в другиго не смеех.
Дори те виждах в онова коте,
до олука. От съседния бар пак
свири Хол*. И миналото ме връхлита.

11.09.2008

*Джим Хол - джаз музикант

http://www.youtube.com/watch?v=RKeY2xf-FlI&feature=related

Японска градина

2008-10-31T02:50:00.000-07:00

/на Еien & Marteniza/

Каменните фенери –
онези стройни стожери
на мистиката и духа,
извезват плет от живи спомени,
прокарани ефирно като музика
по избуялата азалия
под моста от копнения...
Реки се врязват с грохот
във пътеката, застлана с цвят.
Златистата им роба е пъплеща
по скалните очертания с фин мъх
змия на черни ивици...
Композиционно се сливат
раят дзен и вселената.
Спокойствие обхваща въздуха
и струят слънчеви съзерцания...
С крехкостта на живота
бамбуковите стебла ми навяват
приглушена носталгия по теб.
Гората е гъста и обвива
с копринен шал сетивата.
Но свършва на оня край.
Там, където мие снага
във свещената вода...
Ако отправя поглед там –
сред танцуващите лилии,
до каменните езерца,
вероятно ще видя любовта,
препускаща като водно конче.
Ела да пием чай...

04.09.2008

Вдовица

2008-10-31T02:47:00.001-07:00

Балдахинеста, нощта ме приютява
зад изкованите от малахит и рози двери.
През които не преминах – овдовяла.
Ръце на пеперуди – чинар строшени.

Затулена от скръб преломна, и сама,
на тъмното оглеждам жадното му гърло.
Да видя где нощуват рибите, с хриле,
събрали на света изумрудената сила.

А наоколо прибоят на морето мята се.
Вълните се прегръщат диво и и умират.
Скитниците, съдрали с вой последен
едната си одежда синя – като мен.

Помръкнали, клепачите ми в тежък сън
будуват. Сребро луната щедро сипе...
Да откупи като робиня болката от мен,
оплела с похот душата ми сломена.

Снагата ми притихнала белее в мрака.
И моля се да видя пак лазурния ти лик.
Уви, с глава обронена посрещам утрото.
От пясъка студен литна морска птица.

29.08.2008

Хайдутин - пародия

2008-10-31T02:27:00.000-07:00

Я, надуй, дядо, кавала
след теб да викна - запея,
каква е майка юнашка
родила и отгледала
такъв българин - хайдутин
кат братова наш Пирински*!
Да чуят моми и момци
по сборове и седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
за младия войвода,
от ранни години закърмен
да люби и тачи Родината
и да мрази оногова,
който я гнети и поробва.
Засвири, дядо, да разкажа
как хайдутинът изучил
четмото и писмото в чужбина
и когато навършил 16 лет,
се запасал с пищоля
на баща си, сбогувал се
със майка си, изплакала
очите си подире му,
и нарамил малък вързоп
с хлеб, сирене и вода,
дошъл на Софийската гара.
Тук момчето не познавало
никой, пренощувало
в странноприемницата
при Соколя, а на сутринта
си купило кранта за петак
и потеглило да огледа
околността. Видело му се
сумрачно и студено -
било края на ноември,
а наоколо щъкали на коне
бейове - журналисти.
Сърце му, младо-юнашно,
не могло да понесе бей
да гази родната му земя,
где оставиха костите си
толкоз мъченици за благото
на народа, а бесилото на
Апостола още се веело
окървавено там, на полето.
И дал клетва пред Бога
младокът, че доде е жив
ще служи на Отечеството,
докат не го види освободено
от тая сган, журналята...

27.01.2008

*пародия по повод изказване
на Пирински да се ограничи достъпът
на журналисти до пленарната зала

Вишновка

2008-10-31T01:57:00.000-07:00

Като узрели, хубави и сочни вишни
тялото ми миеш със целувки.
Разсъбличаш благоприличието ми с думи,
по-силни от стара гроздова ракия.

Повдигаш ме и леко ме поставяш
във съда със широкото гърло.
И сякаш като руда от недрата ми
се откъсва кратък, остър стон.

Ароматна, млада и овкусена,
около мене всичко се раздвижва.
Гордост, предразсъдъци и стари рани
се стриват на ситно, без остатък.

Гърдите ми, със зърна на карамфил,
ухаят на канела и портокалова кора.
Не чакаш – покриваш ги със захар,
отронена от устните ти парещи.

Във върховната точка ме заливаш
със силна, опияняваща възбуда.
Попиваш ме. Отново пламваш.
Ставам нежна и леко резлива...

Затваряш ме на тъмно място
да те чакам тръпнеща и свежа.
След време ме обгръщаш пак.
И ме пиеш – вишновката домашна.

29.08.2007

Убийство на муза

2008-10-30T15:22:00.000-07:00

Днес смятам да те убия.
Омръзна ми от навици, капризи, суета.
Кога ще си по-благосклонна,
ако не сега, и утре, и догодина,
и не продължиш да ме опиваш с красиви слова.
Вместо това ми хвърляш огризки.
И се усмихваш ехидно през рамо...
ДНЕС ЩЕ ТЕ УБИЯ, ЧУВАШ ЛИ?
Собственоръчно. С тия две ръце.
Нищо, че са крехки – ще хвана с тях
тънкото ти вратле и ще стисна здраво
(все толкова сила в мен ще се намери),
додето и последният ти живец през пръстите ми
се процеди и изчезне във пръстта.
Пък после на цвете ли ще се сториш,
или на детска прашка;
в усмивката на слънцето ли ще приседнeш,
или в шепа надежда – все ми е тая.
От суетата ти ми се повдига! И от теб самата!
Да ме осъдят в предумишлено убийство –
най-заслужената присъда и награда!
Понеже ще ми дариш предсмъртно
най-ценното – мигът, който ще остане.

27.06.2008

Ягодово боле

2008-10-30T15:14:00.000-07:00

Като свежи горски ягоди
потръпват гърдите ми,
докосващи назрялото усещане
за неизбежност със зърната.
Ознаменуваш момента с бяло пенливо вино,
щедро разстлано върху плътта ми.
И пресушено за секунди
като кладенец в пустиня...
Огнени дири, оставени от езика ти,
се кръстосват по тялото ми в решетка
и заплашват да организират луд пожар.
Той може да бъде потушен само
с ледена студенина и безразличие.
Плъзгаш кубче лед по ефирната ми кожа.
При Венериния хълм надеждата
окончателно угасва...
Безчинстваш! Опожаряваш! Покоряваш!
За да установиш неизбежното робство,
обираш със целувки остатъците
от гордост и своенравие, насъбрали се
по устните и шията ми.
Последни вопли се откъсват от гърлото ми...
И пръстите ти чертаят пътя на избавлението.
На тръгване ми предлагаш боле от ягоди,
поднесено в широки чаши.
Ядем го и се разделяме.
До следващия път...

10.09.2007

Непретенциозни тристишия

2008-10-30T14:54:00.000-07:00

***
орисани надежди
коминочистач стърчи на покрива
керемида пада „артистично”

***
найлон се вее на вятъра
тъпани и свирни пригласят
катун вилнее със страшна сила

***
плач на бебе и пикня
прекъснат мач със бира
Мона Лиза омърлушена

***
джаз и бърбън
сгорещена мадама
катапултирал "пилот"

***
любовни мигновения
треви палуват с плът
„убита” четирилистна детелина

***
палто от норка и парфюм
скоч и Лайънъл Ричи
нов „певчески” дует

***
февруарско утро
слънцето играе Го
накокошено кокиче

***
великденски пости
пречистването не е за всеки
душата тежи 24 грама

***
менделсон и шампанско
развинтена дръжка за хавлии
„тиха” брачна нощ

27-28.02.2008

Подарявам ти небето си

2008-10-30T14:43:00.000-07:00

не смея да си пожелая
и една нощ със теб
после ще поискам
всички
твои
нощи
да бъдат мои
и ще осиротееш
с най-интимното си

не смея да мечтая
за целувките ти страстни
до насита ще ги имам
и пак
няма
да ми стигат

страх ме е да копнея
за ръцете ти
силни и красиви
ще се сгушвам
отмаляла до теб
и няма
да те пускам
никога

не мога да противостоя
на погледа ти нежен
всеки път
от него
ще умирам
и одухотворена
ще възкръсвам

искаш ли
да споделиш
небето ми

01.02.2008

Хайка за вълци

2008-10-29T07:48:00.000-07:00

Първан Георгиев, лесничей в горското стопанство, правеше извънредна обиколка на поверения му район. Луната хвърляше тънка мрежа върху земята и осветяваше пътя на мъжа. А самият той носеше фенерче и ловна пушка, преметната през рамо. Крачеше напрегнато в тъмното и се ослушваше и за най-малкия шум с една особена категоричност на духа, несрещаща се другаде. Затова именно селото го избра единодушно за горски, когато дървесата в околността започнаха да чезнат.
Хубавата гора, в чиято ниска част беше разположено селото, оредяваше бързо от чуждите набези, застрашаващи местните да останат без препитание и дърва за зимата. Първан Георгиев действа решително и спипа на място престъпниците. Шайка хулигани през три села от неговото, които изсичаха дърветата и тайно ги превозваха до фабрика за производство на целулоза. Лесничеят им приложи тайна хватка от филмите за манастира Шао Лин и без да използва оръжие, ги натръшка всичките на земята. В последствие бракониерите бяха осъдени да засадят толкова дръвчета, колкото са отсекли, за да се възстанови кислородният баланс на областта, а Първан стана герой.
Славата му мълниеносно достигна Холивуд, откъдето му предложиха да се снима във филм. Отказа, защото милееше за родното кино и култура и обичаше работата си в стопанството.
Орнитолог по професия, имаше груба и достолепна фигура, нерезонираща с благия му характер и мек глас. Беше женен, с две отраснали деца, живеещи в града. С жена му поддържаха малка ферма, преди да им спрат парите по САПАРД. Оттогава тя заплете гоблени в местното настоятелство, а Първан “съзидателно” се издигна в очите на съселяните си, поемайки отговорния лесничейски пост...
Сега още повече щеше да заслужи хорската благодарност и възхищение, успееше ли да разгадае следите на вълка, който давеше овцете в селото. За няколко дни селяните се бяха разделили с десетина овце, а вълкът беше умен хищник. Давеше и бягаше. Ако не се предприемеше нещо срещу него, скоро нямаше да остане и една овца за курбан. Селото вдигна ръце и изпрати по дирите на виновника най-личния измежду най-личните си хора, за да го озапти. Първан тръгна с неизменния си помощник в изпълнението на служебните си задължения - едно еднооко куче, куцащо с единия крак. Поради високата цена на магарешкото месо, което е деликатес за вълците, беше взел за примамка един петел и малко агнешко. Пушката кремъклийка ревностно шаваше в ръцете му. А във вътрешния си джоб, близо до сърцето, пъхна малка библия за късмет.
Когато луната се заобли напълно, реши да заложи примамката до едно дърво и се скри наблизо. Воден от миризмата, вълкът можеше да се доближи до храната и да яде, но можеше и да не се доближи, ако усетеше чуждо присъствие или беше сит. Първан се настрои да чака с обърната цев към мястото, където трябваше да се появи натрапникът. Мина час. Минаха два, но примамката оставаше непокътната. Клепачите на клечащия в шубраците мъж натежаха от умората и той се отпусна на земята.
Събуди го кучето, което го ближеше по лицето. Стана, пооправи си дрехите и се запъти към селото. А там го посрещнаха дивите викове на селяните, удостоверяващи поредното кърваво посегателство над овцете им. Когато го съзряха, се затичаха към него със сопи в ръце.

16.03.2008

Прокурорски подем

2008-10-29T07:40:00.000-07:00

Прокурорът се наливаше с бира, а оркестърът свиреше знойни македонски песни. Пред охранения като булдог обвинител димяха поредната порция кюфтета, на които сякаш всеки момент щяха да се появят крачка, и той ги излапа набързо. Както бързо си вършеше и работата в прокуратурата.
Годишният доклад сочеше, че беше приключил успешно най-много преписки по дела за финансови измами и сега отпразнуваше триумфа си сам. Като се има предвид колко души обитаваха това безценно туловище, обвиняващо и успешно наказващо стотици мошеници за техните престъпления, не се нуждаеше от чужда компания.
Въпреки шумния крах на 15-годишния си брак, от който му останаха две ипотеки и три избити от любовника на жена му зъба, прокурорът беше романтичен мъж. Обичаше да се храни навън и редовно посещаваше зоологическата градина, където беше осиновил едно шимпанзе. Всеки уикенд се отбиваше при родителите си да ги види или ходеше в домове за сираци, където даряваше неголеми суми пари и купуваше дрехи и пособия за децата без родителски грижи. Увличаше се също така по йогата и футбола. Но основно четеше криминалетата на Агата Кристи и Реймънд Чандлър, а също и романите на Артър Кларк, от които черпеше доста широки възгледи за нещата от живота и му бяха в услуга в работата.
Така например благодарение на будния си ум и огромната практика в прокуратурата, беше разкрил една заплетена афера с високопоставен дипломат, който използваше няколко имена, за да източва една енергийна фирма, една колбасарница и три пивоварни. Когато прокурорът, уличавайки дипломата в съда, го попитал ехидно кое от имената най-много му харесва, онзи отговорил самодоволно: “Името, което още не се научили”... Последният беше осъден безапелационно на първа инстанция и не обжалва решението на съда, а обвинителят получи в знак на признателност от ужилените фирми луксозна електрическа самобръсначка, автомат "Калашников", лаптоп и петдесет килограма свинско месо от врат. След известно суетене – прокурорът имаше железни принципи да не се възползва от служебното си положение, - прие подаръците да не се обидят хората.
При други случаи пък беше установил драстични разминавания между декларирано и реално придобито имущество от лица, които отговаряха за деянията си първо пред него, а след това и пред закона.
Дори беше уличил крупен цигарен бос в скатаване на данъци в особено големи размери, заради което получи прякора Цигарата, макар да не пушеше.
От този момент пое най-тежките дела, свързани с източване на данъчен кредит и банкови фалшификации, и се издигна до зам. шеф на прокуракурата. В интерес на работата си поддържаше тесни връзки с полицията и с нейния началник, с когото редовно играеше карти сред гъст облак дим и обсъждаше предстоящите дела.
Като че ли го мерна през плискащото се с бира стъкло в момент на отпиване и разтърка очи. Размътеният му поглед се концентрира и видя полицейския шеф, който тъкмо сядаше на съседна маса в обкръжението на двама непознати мъже. Те се оглеждаха смутено, сякаш очакваха изненадваща атака отнякъде. Когато съзря приятеля си, полицаят се усмихна широко и му махна с ръка да се присъедини към тях...

30.03.2008

Страстната седмица на един митничар

2008-10-29T07:25:00.000-07:00

Коко Мартинито, известен още като Коко Красавеца, работеше дневна смяна в митницата от деня, в който за трети път бе скъсан на изпита по право. Това немаловажно за родната икономика събитие се случи преди около петилетка, когато бащата, воден от болната амбиция за продължаване на семейния бизнес, тласкаше неистово сина си към адвокатската професия. Но последният не прегърна никак тази идея, на която робуваше целият му род от девет поколения насам, а предпочиташе да запълва времето си с физически тренировки в залата и многозначително киснене по кафенетата. Мечтата му се изразяваше в постигането на душeвна хармония с околния свят посредством ежедневното вдигане на двеста от лежанка и поддържането на контакти с особено будни и креативни в различни области персони.
Да не си помислите, че Коко Мартинито дружеше с престъпници. Не, тези хора действително бяха оперативно-интересни лица за МВР, но в най-добрия смисъл на думата. Първите биваха тайно внедрявани в престъпни групи и снасяха информация на вторите, които бързаха да я оползотворят по най-рационалния начин. Схемата работеше като добре смазана машина и носеше зашеметяващи резултати.
За кратък отрязък от време бяха хванати и осъдени едни от най-знаковите фигури в подземния свят, за което спомагаха и някои техни характерни физически белези като рязане на уши и чупене на крака. Защото в тъмното нямаше как да бъдат сбъркани от органите на реда. В други случаи личната саморазправа между мафиотите изпреварваше полицията и отваряше работа на съдебните лекари. За щастие тези "инциденти" бяха малобройни и не можеха да почернят резултатите от напредъка в борбата с организираната престъпност.
В такава динамична среда, заобиколен от верни и отдадени на различни тайни мисии приятели, Коко Мартинито подходи отговорно към проблемите на обществото и съвсем заряза правото. Още повече, тази професия му се струваше адски безсмислена и снобарска. За него уличното право важеше с пълна сила и го прилагаше при необходимост. А когато го скъсаха и на третия изпит, отиде директно при шефа на митницата и го помоли да го назначи на работа. Директорът участваше също в тайните разработки на МВР и го прие с отворени обятия.
Така започнаха мъките христови на младия митничар, поел нелеката задача да следи изкъсо своите колеги дали обслужват вежливо пътниците, допускат ли натрупването на опашки пред гишетата и забавяне на работата, които ощетяваха републиканския бюджет със стотици хиляди левове. Самият той заживя в малък апартамент, караше Лада 5-ца и участваше редовно в екологични проекти за засаждане на дръвчета и чистене пред блока. Понеже кварталът му беше много замърсен и неприветлив.
Когато навърши 33, направи най-големия си бум в работата в рамките на Страстната седмица. Това коренно преобърна живота му и положи основите на едно ново начало.
На Велики понеделник залови няколко румънци на гишетата, преди да окупират отрaно родните плажове. Получи личните благодарности на министъра на икономиката, посочил повишаването на цените по морето през летния сезон като основна причина за високата инфлация в страната за миналата година.
На Велики вторник недопусна изтичането на компютърни мозъци извън страната, заради което министърът на труда и социалната политика обяви поредното понижение на социалните осигуровки с цели десет пункта.
На Велика сряда му поблагодари и министърът на администрацията, понеже хвана огромна пратка с избирателни кутии за бюлетини. А новите избори наближаваха.
На Велики четвъртък пресече таен канал за контрабанда на коркови тапи. От това се изстреля като ракета брутният вътрешен продукт на страната и се учетвориха постъпленията в хазната.
На Разпети петък не му провървя много. При остро стълкновение с две циганки, опасани през кръста със златни накити, Коко Мартинито получи тежък удар в брадичката и изпадна в нокаут.
Беше откаран в болницата, където дойде в съзнание чак на Великден след серийни безкръвни интервенции. Там съобщи, че Светият Граал е заровен под Народното събрание, което налагало неговото разрушаване, за да се извади съдът невредим. И оттогава се посвети изцяло на делото на Иисус.

28.04.2008